Частната стая бе още по-елегантна и луксозна от приемната. Таванът беше покрит със златиста драперия, а стените с морскосиня коприна. Килимът беше изпъстрен с бледожълти рози. Ухаеше дискретно на жасмин. Изящните мебели в стил рококо бяха с размери, подходящи за жени, с изключение на огромното канапе, покрито с брокат с цвят на залез. Трикси почти като наяве видя знойни красавици от харем, изтягащи се върху пухкавите възглавници.
Мадам Орман прекъсна размишленията й, като й предложи малка брошурка.
— Ето някои наши модели. Осмелявам се да ви предложа номер шест! Особено ще подхожда на тена и косата ви. Мога да донеса да разгледате и още скици. Желаете ли мляко или лимон с чая?
С тези думи тя се поклони и излезе, от стаята, за да подготви демонстрацията на тоалетите.
— Това е прекалено разточително — прошепна Трикси, прелиствайки скиците.
— Избери тези, които ти харесват.
— Всичките са разкошни.
— Още по-добре. Има ли нещо виолетово? — подхвърли небрежно Паша.
— Не виждам нищо виолетово. — Трикси вдигна поглед и се усмихна.
— Но изживяването е прекрасно, без значение дали ще има рокля, или не. Никога не съм била в такава стая. Приликата с харем преднамерена ли е?
— И на мен ми прилича на харем — отвърна с лека усмивка Паша.
— Това канапе изглежда като правено специално за теб!
Паша го знаеше от предишни посещения. Знаеше и че идеално става за двама. Но каза само:
— Останалите мебели ще се счупят, ако седна на тях.
— Предполагам тук не идват често мъже.
Отново се наложи да премълчи, тъй като Мадам Орман обслужваше жени, които се възползваха от поддръжката на богати мъже, без значение дали бяха техни съпрузи.
— Стаята напомня дамски будоар.
— Нещо, което ти е добре познато? — попита дяволито Трикси.
— Като ерген все ми се е случвало да посетя един-два.
— Чувствам се много развратна. Тук с теб.
— Прекрасно. Да заключа ли вратата?
— Да не си посмял! Пошегувах се.
— Няма да ни отнеме много време… Или денем си по-трудна?
— Шшт! — сгълча го тя и се изчерви. — Някой може да ни чуе.
— Все пак да заключа вратата? Никой няма да посмее да ни попречи.
— Мили Боже, не! Не! — Подреди нервно купчината скици на масата пред себе си. — Няма да понеса мисълта, че всички ни зяпат, когато излизаме. Ти си твърде разпуснат и…
— Безсрамен? — довърши той с усмивка.
— Точно така. Предупреждавам те, Паша — продължи, припряно, докато той се надигаше от канапето, — ако станеш, ще се разкрещя.
— Което ще привлече тълпи от зяпачи.
— Ще си тръгна!
— Тогава нямам избор, ще се държа подобаващо. — Искаше непременно тя да си избере нови рокли.
И наистина се държа подобаващо и толкова нетипично, че мадам Орман на няколко пъти го изгледа изпитателно. Запознати с начина му на общуване, младите модистки, които разнасяха роклите, непрекъснато му се усмихваха, но флиртуването им не срещаше никакъв ответ. Вниманието му бе посветено единствено на жената, която бе довел със себе си в този безбожно ранен час, и те се зачудиха каква власт имаше тя над него, че й бе толкова предан.
Докато мадам Орман описваше на Трикси всяка от роклите, Паша слушаше с внимание и от време на време даваше мнението си, но винаги зачиташе нейната оценка. Дори пи чай. Нещо нечувано и невиждано досега. И ако някой го запиташе защо се държи по този начин, той нямаше да може да му отговори.
Беше му просто приятно да наблюдава блясъка в очите на Трикси и въодушевлението й, докато разглеждаше красивите тоалети.
— Какво ще кажеш за тази от морскосинята коприна?
Тя деликатно докосна обточената с дантела яка на всекидневната рокля.
— Харесва ми. С нея можеш да ходиш на публични места, дори и при викария.
— Вие имате викарии? — Гласът й бе закачлив.
— Май не, но се боя, че не съм специалист по въпроса — отвърна той мило. — Имаме ли викарии, мадам Орман?
— Само англичаните имат, сър.
— Значи трябва да ме запознаеш с някой викарий, скъпа — измърмори Паша шеговито.
Трикси се изчерви до уши.
И всички погледи се отправиха към него, очаквайки реакцията му.
— Извинявай, скъпа — изрече го искрено объркан. — Не исках да те засегна. — Колко беше различна, помисли си той, от останалите освободени и изискани жени в живота ми.
Всички онемяха от почуда.
Паша Дюра никога досега не бе молил за прошка.
— Мисля, че вече знам какво искам — изрече припряно Трикси, нетърпелива да се махне от жадните за клюки зяпачи.
— Значи сме готови, мадам Орман — заяви Паша и се надигна от канапето, намеквайки й да побърза.