— Ще се спазарим! — Сграбчи решетките от двете страни на главата й и се приведе към нея.
— Не, нямах това предвид! — Беатрикс изтърва куфара си и притисна ръце към гърдите си.
Но само след секунди усети натиска на силното му тяло.
— Кажи сега какво искаш — изрече той с нисък глас — и ще ти кажа какво искам аз.
— Недей… Моля те! Правиш грешка! — Опита се да отблъсне смазващата я тежест. — Ужасна грешка!
— Au contraire[1], имам чувството, че изобщо не греша — прошепна Паша и раздвижи тялото си бавно й сладостно.
Ерекцията му бе впечатляваща и тя усети, че я залива горещина. Подобна непочтителност трябваше да я обиди и разгневи, но вместо това, когато се приведе да докосне с устни нейните, почувства ниско в стомаха си неочаквано сладко удоволствие. Тя обаче го заудря по гърдите и неистово изкрещя:
— Не!
Ръцете му се сключиха около нейните и я притиснаха. Беатрикс продължаваше да се съпротивлява на омаята, която не бе изпитвала от години. Не е възможно да се случва с мен, помисли си тя, ужасена и отвратена от срамната реакция на тялото си. Изведнъж я заля вълна на угризения и самосъжаление. Тогава се нахвърли върху Паша с цялата си тежест, ритайки го, където свари. Той се сгърчи от болка и се отдръпна.
— Без синини, скъпа!
— Не ме наричай скъпа! — Беше се изчервила и трепереше.
След толкова плътски удоволствия с парижки красавици Паша лесно разпозна възбудата й, независимо дали мадмоазел бе склонна да го признае. Затова вдигна ръце в знак на помирение.
— Не искам да ти причинявам болка.
— Точно това ме безпокои най-много — прошепна тя. Притискаше се в оградата като някакво изгубено хлапе. Тази уязвимост изведнъж го обезоръжи и той се обърна към нея като към изплашено дете:
— Искаш ли да влезем вътре. Топло е и има храна.
Когато го погледна, луната озари златната й коса с лъчист ореол, който й придаде искряща невинност. В дълбините на широко разтворените й очи бушуваше океан от несигурност. Накрая тихо изрече:
— Наистина съм гладна.
— Хайде тогава да хапнем!
— Обаче само това!
— Никой няма да ти направи нещо, което ти самата не искаш.
— И все пак имам нужда от част от парите ти. — Беше се предала на умората и вярата я беше напуснала, но трябваше да изясни позицията си. Събитията от последните няколко часа я бяха объркали твърде много, за да загърби практичността.
— Разбрах.
— Ще ги върна… когато мога…
— Ако желаеш. — Той вдигна рамене. — Няколко хиляди не са проблем за мен. Искаш ли да взема куфара? Или предпочиташ да си го носиш сама? А може би да го оставим тук, за да можеш по-късно бързо да избягаш.
Досега не беше виждал усмивката й. Тя го порази.
— Мъжете, който живеят в такива къщи, обикновено са егоисти.
— Знам. Те са ми приятели. Но не ме мисли за светец. Ще сбъркаш.
— Разбрано, мосю Дюра.
— Паша.
Тя замълча, след което изрече «Паша» така нежно, че той трябваше да си припомни, че има чест.
Все пак отнесе куфара й вътре, но тя предпочете да го остави в трапезарията.
Тъй като трапезариите бяха няколко, остави избора на нея, въпреки първоначалния си импулс да я отведе направо в малката стаичка за закуска в дъното.
Навярно някога обаче душите им са били сродни, защото тя също предпочете нея. Заради рисунките на птици и пеперуди, както му обясни. Заради меките възглавници на канапето под прозореца, помисли си той, и заради уединеността.
Икономът и цялата прислуга бяха разбудени, за да изяви мадмоазел предпочитанията си към храната. Те се оказаха съвсем семпли, затова, за разведряване, Паша поръча специалното ягодово суфле.
— И шампанско — добави той, — ако мадмоазел е съгласна.
Потънала в меките възглавници на фотьойла край набързо стъкнатия в камината огън и запалените свещи, придаващи вълшебство на птиците и пеперудите по стените, мадмоазел се усмихна и кимна в знак на съгласие.
Усмивката й бе добър знак за бъдещо приятелство, реши Паша и се приближи към нея.
Слугите се бяха оттеглили, отблясъците на огъня придаваха допълнително очарование към и без друго забележителния чар на мадмоазел, а мирът беше възстановен. Вечерта можеше да се окаже приятна.
— Хладно е за май, нали? — отбеляза Паша и се отпусна в стола срещу нея.
— Искам да ти обясня за парите — пренебрегна тя любезниченето му с възстановено от спокойната обстановка самообладание. — Не съм такава, за каквато ме мислиш.
— И не се казваш Симон Кроа — вметна той с усмивка.
— Не.
— А как?