Очакваше безочливото им натрапване да бъде посрещнато с град от куршуми, но явно любопитството на германците бе надделяло.
— Каквото и да става, Пат — твърдо каза Хари, — не си отваряй устата. И гледай да изглеждаш така, сякаш всичко е било замислено предварително.
Дори и да имаше мнение, Куин не го изказа, което беше крайно нехарактерно за него. Караше със спокойно темпо и не докосна спирачката, докато не стигнаха първата редица танкове.
Хората на фелдмаршала зяпаха втрещено двамата в джипа, но никой не помръдна. Накрая някакъв майор си проби път през редиците и тръгна право към тях. Хари скочи от джипа, застана мирно и отдаде чест с надеждата, че немският му ще се окаже на ниво.
— Кои сте вие, по дяволите? — попита майорът.
Хари бе очаквал точно този въпрос. Успя да запази външно спокойствие.
— Имам съобщение за фелдмаршал Кертел от генерал Айзенхауер, върховен командващ на Съюзните сили в Европа.
Хари знаеше, че щом чуе името Айзенхауер, майорът ще предпочете да не рискува и ще докладва на висшестоящите.
Без да каже нито дума повече, майорът се качи на задната седалка на джипа и посочи към една голяма палатка.
Щом стигнаха, майорът скочи от колата и нареди:
— Чакайте тук. — И влезе вътре.
Куин и Хари останаха в джипа, заобиколени от хиляди предпазливи очи.
— Ако погледите можеха да убиват… — прошепна Куин.
Хари пропусна думите му покрай ушите си.
Минаха няколко минути, преди майорът да се върне.
— Какво ще бъде, сър? — промърмори Куин. — Наказателен взвод или ще те покани на чашка шнапс?
— Фелдмаршалът се съгласи да се срещне с вас — каза майорът, без да си прави труда да скрие изненадата си.
— Благодаря, сър — отвърна Хари, слезе от джипа и го последва в палатката.
Фелдмаршал Кертел стана от мястото си зад дългата маса, на която беше разстлана карта с макети на танкове и войници. Около него имаше десетина офицери, всички с чин от полковник нагоре.
Хари застана мирно и отдаде чест.
— Име и чин? — попита фелдмаршалът, след като отговори на поздрава му.
— Клифтън, сър. Лейтенант Клифтън. Адютант на генерал Айзенхауер. — Хари забеляза Библия на малка сгъваема масичка до леглото на фелдмаршала. Германско знаме покриваше едната стена на палатката. Нещо липсваше.
— И защо му е на генерал Айзенхауер да изпраща адютанта си при мен?
Хари внимателно огледа човека, преди да отговори. За разлика от Гьобелс или Гьоринг, обветреното от битките лице на Кертел потвърждаваше, че той неведнъж е бил в първите редици на бойното поле. Единственият медал, който носеше, бе Железен кръст с дъбови листа. Хари знаеше, че го е спечелил като лейтенант в битката при Марна през 1918 година.
— Генерал Айзенхауер иска да знаете, че от другата страна на Клемансо има три пълни батальона от трийсет хиляди души, както и двайсет и две хиляди танка. На десния му фланг е Втора дивизия на Тексаските рейнджъри, в центъра се намира Трети батальон на Зелените куртки, а на левия им фланг е разположен батальон от Австралийската лека пехота.
От фелдмаршала можеше да стане великолепен играч на покер, защото лицето му не издаде нищо. Би трябвало да разбере, че числеността е вярна, ако трите поделения наистина бяха по местата си.
— В такъв случай се очертава много интересна битка, лейтенант. Но ако целта ви е да ме смутите, не постигнахте успех.
— Това не влиза в инструктажа ми, сър — отвърна Хари, като хвърли поглед към картата, — защото предполагам, че не съм ви казал нищо ново, в това число и факта, че Съюзниците неотдавна овладяха летището във Вилхелмсбург. — Факт, който се потвърждаваше от малък американски флаг, забучен върху летището на картата. — Онова, което може би не знаете, сър, е, че на летището има готова за действие ескадрила бомбардировачи „Ланкастър“, очакваща заповед от генерал Айзенхауер да унищожи танковете ви, докато батальоните му напредват в боен строй.
Хари знаеше, че единствените самолети на летището са две разузнавателни машини, които си оставаха приковани към земята поради липса на гориво.
— Карайте по същество, лейтенант — каза Кертел. — Защо генерал Айзенхауер ви е изпратил при мен?
— Ще се опитам да си припомня точните думи на генерала, сър. — Хари заговори, сякаш цитираше посланието: — Няма съмнение, че тази ужасна война бързо приближава към края си и само заблуден човек с ограничен опит във военното дело би повярвал, че победата все още може да бъде негова.