— Ще ви чакаме, лейтенант.
— Благодаря, сър.
Петдесет минути по-късно Хари прекоси хребета Клемансо за втори път този ден, следван от немските войски, сякаш беше магьосникът измамник от приказката. Когато 700 души и 214 танка обградиха Деветнайсети корпус, Кертел осъзна, че е бил измамен от англичанин и ирландец, чиито единствени оръжия бяха джип и носна кърпа.
Фелдмаршалът извади пистолет от пазвата си и Хари за миг си помисли, че ще го застреля. Кертел застана мирно, отдаде чест, опря пистолета в слепоочието си и дръпна спусъка.
Хари не изпита радост от смъртта му.
След като германците бяха пленени, полковник Бенсън предложи на Хари да поведе триумфално Деветнайсети вече неброниран корпус към лагера. Докато караха пред колоната, дори на лицето на Пат Куин цъфна усмивка.
Намираха се на по-малко от два километра от лагера, когато джипът попадна на германска мина. Хари чу оглушителната експлозия и си спомни пророческите думи на Пат „Не мислиш ли, че използвахме достатъчно от деветте си живота през последната година?“.
После — нищо.
42.
Разбираш ли, че си умрял?
Мигновено ли се случва? Дали просто изведнъж преставаш да бъдеш?
Беше сигурно само едно — образите, които се появяваха пред Хари като актьори в Шекспирова пиеса. Излизаха на сцената и след това напускаха, но той не можеше да каже със сигурност дали става въпрос за комедия, трагедия или историческа драма.
Главният герой не се променяше и се играеше от жена, която се представяше забележително, а останалите сякаш се явяваха и напускаха по нейна заповед. А после очите му се отвориха и до него стоеше Ема.
Когато Хари се усмихна, цялото й лице грейна. Тя се наведе и го целуна нежно по устните.
— Добре дошъл у дома.
И в този момент той осъзна не само колко я обича, но и че вече нищо няма да е в състояние да ги раздели. Взе нежно ръката й.
— Ще се наложи да ми помогнеш — започна той. — Къде съм? И откога съм тук?
— В Бристолската болница, от малко повече от месец. Известно време беше на косъм, но нямам намерението да те губя за втори път.
Хари стисна ръката й и се усмихна. После отново потъна в дълбок сън.
Когато се събуди, беше тъмно и усети, че е сам. Опита се да си представи какво ли е станало с всички през последните пет години — в края на краищата те би трябвало да мислят, че е погребан в морето, досущ като в „Дванайсета нощ“.
Майка му беше ли прочела писмото, което й бе написал? Джайлс беше ли използвал цветната си слепота, за да се измъкне от армията? Хюго беше ли се върнал в Бристол, след като се е убедил, че Хари вече не представлява заплаха за него? Живи ли бяха все още сър Уолтър Барингтън и лорд Харви? Имаше и още една мисъл, която се връщаше отново и отново. Дали Ема не изчакваше удобен момент да му каже, че в живота й има друг?
Внезапно вратата се отвори, вътре се втурна малко момче и с викове „Тате, тате, тате!“ скочи на леглото му и го прегърна.
Ема се появи секунди по-късно и загледа как двамата мъже в живота й се срещат за първи път.
Хари си спомни за собствената си снимка като момче, която майка му държеше над камината на Стил Хаус Лейн. Нямаше нужда да му казват, че това е негово дете, и изпита тръпка, за каквато изобщо не бе подозирал, че е възможна. Вгледа се по-внимателно в момчето, което скачаше в леглото — светлата коса, сините очи и ъгловатата челюст, също като на бащата на Хари.
— Боже мой — промълви той и припадна.
Когато се свести, Ема седеше до леглото. Хари се усмихна и попита:
— След като вече се запознах със сина си, има ли и други изненади?
Ема се поколеба и се усмихна стеснително.
— Не знам откъде да започна.
— От началото, ако може — каза Хари. — Както с всяка добра история. Само не забравяй, че за последен път се видяхме на сватбата ни.
Ема започна с пътуването си до Шотландия и раждането на сина им Себастиан. Тъкмо натискаше звънеца на апартамента на Кристин в Манхатън, когато Хари заспа.
Когато се събуди отново, тя още беше до него.
Хари хареса описанието на Филис и Алистър и макар едва да си спомняше детектив Коловски, никога нямаше да забрави Сефтън Джелкс. Когато стигна до края на историята, Ема прекосяваше Атлантика със самолет на път за Англия, седнала до мистър Харолд Макмилан.
Даде му копие на „Дневникът на един осъден“.