— Какво му пука на някакъв лейбърист дали титлата се наследява от мен или от Джайлс?
— Когато от пресата му зададоха същия въпрос — отвърна лорд Харви, — той заяви, че ако Джайлс наследи титлата, това ще бъде класически пример на класови предразсъдъци и че е съвсем справедливо синът на докера да може да предяви претенциите си.
— Но в това няма никаква логика — каза Хари. — Защото ако аз съм син на докер, Джайлс така или иначе ще наследи титлата.
— Няколко души писаха до „Таймс“ и изказаха абсолютно същото мнение — рече лорд Харви. — Но тъй като предстоят избори, министърът на вътрешните работи се измъкна от въпроса и каза на благородния си приятел, че ще отнесе въпроса до кабинета на председателя на Камарата на лордовете. Лорд канцлерът пък го прехвърли на Правната комисия и седем учени мъже дебатираха надълго и нашироко и накрая взеха решение с четири срещу три гласа. В твоя полза, Хари.
— Но това е безумно. Защо не са се обърнали към мен?
— Ти беше в безсъзнание — напомни му лорд Харви. — Пък и така или иначе, те обсъждаха закона, а не мнението ти, така че решението им си остава, освен ако не бъде отхвърлено след обжалване в Камарата на лордовете.
Хари нямаше думи.
— Така че положението е следното — продължи лорд Харви. — Сега ти си сър Хари и мажоритарен акционер в „Барингтън Харви“, а също така собственик на имотите на Барингтън и, както е посочено в оригиналното завещание, на всичко, което върви към титлата.
— В такъв случай ще обжалвам решението на Правната комисия и ясно ще заявя, че желая да се откажа от титлата — твърдо заяви Хари.
— Иронията е в това, че не можеш — рече Джайлс. — Единствено аз мога да обжалвам решението, но нямам намерение да го правя, освен ако не получа благословията ти.
— Разбира се, че имаш благословията ми — каза Хари. — Но се сещам и за едно много по-лесно решение.
Всички го погледнаха.
— Мога просто да се самоубия.
— Не става — отсече Ема и седна на леглото до него. — Вече опита на два пъти и виж докъде стигна.
44.
Ема нахълта в библиотеката с писмо в ръка. Тъй като рядко прекъсваше Хари, докато пишеше, той разбра, че трябва да е нещо важно, и остави писалката си.
— Съжалявам, скъпи — каза тя, докато сядаше, — но се появи нещо важно и дойдох да го споделя с теб.
Хари се усмихна на жената, която обожаваше. Представата й за важно можеше да варира от това, че Себ е полял котката с вода, до „обаждат се от кабинета на председателя на Камарата на лордовете и искат да говорят спешно с теб“. Облегна се и зачака да разбере в коя категория ще попадне тази новина.
— Току-що получих писмо от баба Филис — каза тя.
— Пред която всички благоговеем — подразни я Хари.
— Не се подигравай — сгълча го Ема. — Тя повдигна въпрос, който може да ни помогне да докажем, че папа не е твой баща.
Този път Хари пропусна остроумната забележка.
— Знаем, че ти и майка ти сте с кръвна група нулева отрицателна — продължи Ема. — Ако моят баща е с положителен резус-фактор, той не може да бъде твой баща.
— Обсъждали сме това неведнъж — напомни й Хари.
— Но ако успеем да докажем, че кръвната група на баща ми се различава от твоята, бихме могли да се оженим. Естествено, стига все още да искаш да се ожениш за мен.
— Само не тази сутрин, скъпа — с престорено отегчение отвърна Хари. — Разбираш ли, тъкмо съм на път да извърша убийство.
Тя се усмихна.
— Както и да е, нямаме представа коя кръвна група е бил баща ти, защото въпреки значителния натиск от страна на майка ти и на сър Уолтър той упорито отказваше да се подложи на тест. Така че може би ще се наложи да й отговориш и да й обясниш, че този въпрос ще трябва да си остане загадка.
— Не е задължително — упорито заяви Ема. — Защото баба Филис следи внимателно случая и смята, че може да намери решение, за което не сме се замисляли.
— Следи, като всяка сутрин си купува „Бристол Ивнинг Поуст“ от будката на ъгъла на Шейсет и пета, нали?
— Не, тя чете „Таймс“, дори да е с една седмица закъснение — не се предаваше Ема.