— Накуцващият мъж — рече Хари.
— Роджър Мичъл, адски добър полицай, докато не го освободиха като инвалид.
— Има обаче един въпрос, на който Мичъл няма да може да отговори, а предполагам, че вие ще можете. Казахте, че ножът за писма е прекъснал артерията. Това вероятно означава, че е имало много кръв?
— Наистина имаше — отвърна главният инспектор. — Когато пристигнах, сър Хюго лежеше в локва кръв.
— Имате ли представа какво е станало с костюма, който е носел сър Хюго в момента на смъртта си? Или с килима?
— Не, сър. След като случаят се приключи, всички лични вещи на покойния се връщат на най-близките му роднини. Колкото до килима, той си беше в кабинета, когато приключих с разследването.
— Много ми помогнахте, главен инспектор. Изключително съм ви благодарен.
— За мен бе удоволствие, сър Хари. — Блейкмор стана и изпрати Хари до вратата. — Позволете да споделя, че „Дневникът на един осъден“ ми хареса много и макар обикновено да не обръщам внимание на слухове, прочетох, че може би пишете детективски роман. След днешния разговор очаквам с нетърпение да го прочета.
— Какво ще кажете да ви пратя чернова, за да споделите с мен мнението си на професионалист?
— В миналото, сър Хари, вашето семейство не се интересуваше особено от професионалното ми мнение.
— Позволете да ви уверя, че мистър Клифтън определено се интересува — отвърна Хари.
След като излезе от полицейското управление, Хари отиде до Имението, за да разкаже новината на Ема. Тя го изслуша внимателно и когато той приключи, го изненада с първия си въпрос.
— Инспектор Блейкмор каза ли ти какво е станало с момиченцето?
— Не, това като че ли не го интересуваше особено. Но пък защо да го интересува?
— Защото тя може да е Барингтън и съответно моя сестра!
— Ама че глупаво от моя страна — промълви Хари и я прегърна. — Изобщо не ми мина през ума.
— Защо да ти минава? — попита Ема. — Ти самият си имаш предостатъчно грижи. Защо като начало не се обадиш на дядо ми и не го попиташ дали знае какво е станало с килима? Остави тревогите за момиченцето на мен.
— Аз съм голям късметлия, да знаеш — рече Хари и я пусна с неохота.
— Хайде, действай — подкани го Ема.
Но когато Хари се обади на лорд Харви, той каза:
— Килимът ли? Смених го няколко дни след като полицията приключи с разследването.
— И къде е сега? — попита Хари.
— Лично го хвърлих в пещите на корабостроителницата и го гледах как изгаря, докато не стана на пепел — отвърна лорд Харви.
На Хари му идеше да изругае, но се въздържа.
Когато седнаха да обядват, попита мисис Барингтън дали знае какво се е случило с дрехите на сър Хюго. Елизабет му отговори, че е заръчала на полицията да се отърве от тях както намери за добре.
След обяда Хари се върна в Барингтън Хол и се обади в местното полицейско управление. Попита дежурния сержант дали може да си спомни какво се е случило с дрехите на сър Хюго Барингтън след приключването на разследването.
— Всичко трябва да е записано в дневника, сър Хари. Ако ми дадете секунда, ще проверя.
Секундите се оказаха повечко, но накрая сержантът отново се обади.
— Как само лети времето — рече той. — Забравих колко отдавна бе този случай. Успях да намеря детайлите, които ви интересуват.
Хари затаи дъх.
— Изхвърлили сме ризата, бельото и чорапите, но сме предали едно сиво палто, една кафява филцова шапка, един тъмнозелен костюм от туид и чифт кафяви кожени спортни обувки на мис Пенхалигън, която раздава всички непоискани вещи от името на Армията на спасението. Тя не е от лесните — добави сержантът, без да се впуска в подробности.
На табелката на тезгяха пишеше „Мис Пенхалигън“.
— Това е изключително непорядъчно, сър Хари — заяви жената зад тезгяха. — Изключително непорядъчно.
Хари се радваше, че бе взел Ема със себе си.
— Но може да се окаже невероятно важно за двама ни — каза той и хвана Ема за ръка.
— Не се съмнявам в това, сър Хари, но въпреки всичко е изключително непорядъчно. Не мога да си представя какво ще си помисли началникът ми.
Хари пък не можеше да си представи, че мис Пенхалигън си има началник. Тя им обърна гръб и започна да изучава подредената редица класьори на лавицата, по която не се допускаше да падне нито прашинка. Накрая извади един класьор с надпис 1943 и го постави на тезгяха. Отвори го и прелисти няколко страници, преди да открие онова, което търсеше.