В неделя сутрин Хари тръгваше с количка из четирите блока и събираше просрочените книги — някои не бяха върнати повече от година. Очакваше, че някои от старите кримки в блок D ще недоволстват и дори ще възнегодуват срещу натрапването му, но явно всички искаха да видят човека, заради когото Хеслер беше прехвърлен в Пиърпойнт.
Комисията беше предложила на Хеслер по-висок пост в Пиърпойнт и той прие повишението, още повече че затворът се намираше по-близо до дома му. Макар Хари с нищо да не загатна, че има нещо общо с преместването на Хеслер, Куин не се сдържа и се зае да раздрънка случката от ухо на ухо, докато тя не се превърна в легенда.
При обиколките си из блоковете в търсене на изгубени книги Хари често чуваше истории, които вечер записваше в дневника си.
Директорът навестяваше от време на време библиотеката; една от причините за това бе, че когато се яви пред комисията, Хари беше описал отношението на мистър Суонсън към образованието на затворниците като дръзко, творческо и далновидно. Хари направо не можеше да повярва какви количества ласкателства може да поеме директорът, при това с най-голямо удоволствие.
След първите три месеца броят на заетите книги скочи с четиринайсет процента. Когато Хари попита директора дали може да открие вечерен образователен курс, Суонсън отначало се колебаеше, но накрая, когато помощник-библиотекарят повтори думите „дръзко“, „творческо“ и „далновидно“, се предаде.
На първия курс присъстваха само трима затворници, един от които бе Пат Куин, който и без това можеше да чете и пише. В края на следващия месец обаче класът се състоеше от шестнайсет души, макар неколцина да идваха само защото биха направили всичко, за да се измъкнат от килиите си за един час. Хари успя да постигне един-два забележими успеха сред младите затворници и непрекъснато си припомняше, че ако не си ходил в „подходящото“ училище или изобщо не си ходил на училище, това не означава, че си глупак — или обратното, както отбелязваше Куин.
Въпреки всичките тези допълнителни начинания му оставаше свободно време и затова се нагърби със задачата да прочита по две нови книги на седмица. След като приключи с малцината американски класици в библиотеката, насочи вниманието си към криминалетата, които бяха най-популярната литература сред затворниците и заемаха цели седем от общо деветнайсетте лавици на библиотеката.
Хари винаги беше харесвал Конан Дойл и с нетърпение очакваше да се запознае с американските му съперници. Започна с „Колкото повече порастват“ на Ърл Стенли Гарднър и продължи с „Големият сън“ на Реймънд Чандлър. Чувстваше се малко гузен, че романите му харесват толкова много. Какво ли щеше да си помисли мистър Холкомби, ако научеше?
Пред последния час преди затварянето на библиотеката Хари продължаваше да води дневника си. Една вечер се изненада, когато Лойд приключи с вестника и го попита дали може да го прочете. Хари знаеше, че Лойд е работил като литературен агент в Ню Йорк, поради което и бе станал библиотекар в затвора. Понякога споменаваше имената на авторите, които е представлявал и за повечето от които Хари никога не бе чувал. Лойд спомена как се е озовал в Лейвънхам само веднъж, като гледаше вратата, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Лош късмет — обясни той. — Подлъгах се, инвестирах парите на мои клиенти на фондовата борса, а когато нещата не се развиха по план, аз опрах пешкира.
Вечерта, когато Хари разказа историята на Куин, приятелят му завъртя очи към небето.
— По-скоро е прахосал парите за бавни удоволствия и бързи мадами.
— Тогава защо му е да влиза в такива подробности, щом никога не е споменавал на никого другиго защо е тук?
— Понякога си страшно наивен — отвърна Куин. — Лойд много добре знае, че ако ти си му глашатаят, има много по-голям шанс останалите да повярват на историята му. Само гледай никога да не сключваш сделки с него, защото той има по шест пръста на всяка ръка.
Последното беше джебчийски израз, който Хари веднага записа в дневника си. Въпреки това не обърна особено внимание на съвета на Куин. Просто не можеше да си представи ситуация, в която да му се налага да сключва сделка с Макс Лойд — освен уговорката кой да налива кафето при поредното отбиване на директора.