В края на първата си година в Лейвънхам Хари беше изписал три тетрадки с наблюдения върху затворническия живот и се чудеше колко ли още страници ще заемат хрониките му до пълното излежаване на присъдата му.
Беше изненадан от ентусиазма на Лойд, който винаги искаше да прочете поредната част. Старшият библиотекар дори предложи да му бъде позволено да покаже творбата на Хари на някой издател. Хари се разсмя.
— Не мога да си представя, че някой би проявил интерес към дрънканиците ми.
— Животът е пълен с изненади — отвърна Лойд.
Ема Барингтън
1939 — 1941
6.
— Себастиан Артър Клифтън — каза Ема, докато подаваше спящото дете на баба му.
Мейзи грейна. За първи път взимаше внука си в ръце.
— Нямаше да ми позволят да дойда да ви видя, преди да ме пратят в Шотландия — рече Ема, без да си прави труда да скрие недоволството си. — Затова ви се обадих веднага щом пристигнах в Бристол.
— Много мило от твоя страна — рече Мейзи. Взираше се напрегнато в мъничкото момче и се опитваше да се убеди, че Себастиан е наследил светлата коса и ясните сини очи на съпруга й.
Ема седеше на масата в кухнята, усмихваше се и отпиваше от чая си. Типично за Мейзи — беше запомнила марката, „Ърл Грей“. И сандвичите със сьомга и краставичка, любимите на Хари, които сигурно бяха изчерпали бюджета й за храна. Огледа се и погледът й спря върху гредата на камината, където имаше тонирана фотография на редник от Първата война. На Ема страшно й се искаше да може да види нюанса на скритата под каската коса или дори цвета на очите. Дали бяха сини като на Хари, или кафяви като нейните? Артър Клифтън изглеждаше дързък и смел в армейската си униформа. Ъгловатата челюст и решителният поглед показваха на Ема, че е служил с гордост на страната си. Погледът й се премести върху по-нова снимка на Хари с хора на училище „Сейнт Бийд“ малко преди гласът му да мутира; до нея, подпрян на стената, имаше пощенски плик с характерния почерк на Хари. Ема предположи, че това е последното писмо, което е написал на майка си, преди да загине. Запита се дали Мейзи ще й позволи да го прочете. Стана, отиде до камината и с изненада откри, че пликът не е отварян.
— Толкова съжалявам, че е трябвало да напуснеш Оксфорд — каза Мейзи, когато видя, че Ема се взира в плика.
— Трябваше или да продължа образованието си, или да родя детето на Хари, така че нямаше място за двоумение — отвърна Ема, без да откъсва поглед от плика.
— Сър Уолтър ми каза, че брат ти Джайлс е постъпил в Уесекския полк, но за съжаление…
— Виждам, че сте получили писмо от Хари — прекъсна я Ема, която вече не можеше да се сдържа.
— Не, не е от Хари — каза Мейзи. — А от някой си лейтенант Томас Брадшоу, който е служил с него на „Девониън“.
— И какво пише този лейтенант Брадшоу? — попита Ема, макар прекрасно да виждаше, че пликът е запечатан.
— Нямам представа — отвърна Мейзи. — Донесе ми го някой си доктор Уолас и каза, че в писмото се изказват съболезнования. Не исках да ми се припомня отново за смъртта на Хари и затова така и не го отворих.
— Но не е ли възможно писмото да хвърли някаква светлина върху случилото се на „Девониън“?
— Не ми се вярва — отвърна Мейзи. — В края на краищата те са се познавали само от няколко дни.
— Искате ли да ви го прочета, мисис Клифтън? — попита Ема: даваше си сметка, че на Мейзи й е неудобно да признае, че не може да чете.
— Не, мила, благодаря ти — отговори Мейзи. — В края на краищата това няма да ни върне Хари, нали?
— Така е — съгласи се Ема. — Но ще ми позволите ли поне аз да го прочета? Може би така ще намеря известен покой.
Водата в чайника започна да завира.
— Германците бомбардират нощем пристанището — рече Мейзи. — Надявам се, че доковете на Барингтън не са пострадали силно.
— Засега се разминаваме с пряко попадение — отвърна Ема и с неохота прие факта, че няма да й бъде позволено да прочете писмото. — Пък и не ми се вярва дори германците да се осмелят да пуснат бомба върху дядо.
Мейзи се разсмя и за момент Ема си помисли дали да не грабне плика от камината и да го отвори преди майката на Хари да успее да я спре. Хари обаче не би одобрил подобно нещо. Ако Мейзи напуснеше стаята дори за момент, Ема щеше да отвори плика, като го постави на парата от чайника, да провери подписа и да го върне на мястото му, преди тя да се върне.
Мейзи обаче сякаш четеше мислите й, защото остана да си седи до камината и не помръдна нито за миг.