Облегна се и се опита да се отпусне, защото не искаше дядо й да се досети за истинската причина за тази среща.
— Помниш ли когато бе така добър да отскочиш до Шотландия, за да ми съобщиш, че Хари е загинал в морето? — започна тя. — Боя се, че бях толкова шокирана, че не успях да го проумея напълно, и затова се надявах, че може би ще ми кажеш малко повече за последните дни от живота му.
— Разбира се, мила — съчувствено рече сър Уолтър. — Да се надяваме, че паметта ми ще се окаже на ниво. Има ли нещо конкретно, което искаш да знаеш?
— Каза ми, че Хари е постъпил като четвърти офицер на „Девониън“, след като се е върнал от Оксфорд.
— Точно така. Стана благодарение на стария ми приятел капитан Хейвънс, който е сред малцината оцелели от трагедията. Неотдавна го посетих и той говори много топло за Хари. Описа го като храбър младеж, който не само спасил живота му, след като корабът бил улучен от торпедо, но пожертвал своя, докато се опитвал да спаси главния машинист.
— Капитан Хейвънс също ли е бил качен от „Канзас Стар“?
— Не, от друг кораб в района. За жалост капитанът никога вече не видял Хари.
— Значи не е видял с очите си, че Хари се е удавил?
— Не. Единственият офицер от „Девониън“, който бил с Хари в момента на смъртта му, бил някакъв американец, лейтенант Томас Брадшоу.
— Каза ми, че някой си доктор Уолас е предал писмо от лейтенант Брадшоу на мисис Клифтън.
— Правилно. Доктор Уолас бил главен лекар на „Канзас Стар“. Увери ме, че той и хората му направили всичко по силите си да спасят живота на Хари.
— Брадшоу писа ли и на теб?
— Не, само на най-близкия роднина, ако си спомням правилно думите на доктор Уолас.
— В такъв случай не ти ли се струва странно, че не е писал на мен?
Сър Уолтър се умълча за известно време.
— Знаеш ли, досега изобщо не се бях замислял за това. Може би Хари никога не е споменавал за теб пред Брадшоу. Знаеш колко потаен беше понякога.
Ема често си бе мислила за това, но побърза да продължи.
— Чел ли си писмото му до мисис Клифтън?
— Не. Но го видях над камината, когато я посетих на следващия ден.
— Мислиш ли, че доктор Уолас има някаква представа какво може да е написал Брадшоу?
— Да. Каза ми, че били съболезнования от другар, служил с Хари на борда на „Девониън“.
— Де да можех да се видя с лейтенант Брадшоу — пусна въдицата Ема.
— Не зная как би могла да го постигнеш, скъпа — отвърна сър Уолтър. — Освен ако Уолас не поддържа връзка с него.
— Имаш ли някакъв адрес на доктора?
— Единствено този на „Канзас Стар“.
— Но те сигурно са престанали да плават до Бристол след обявяването на войната.
— Не и докато в Англия не са останали американци, готови да платят мило и драго, за да се приберат у дома.
— Не е ли рисковано при толкова много немски подводници, патрулиращи из Атлантика?
— Не и докато Америка е неутрална — отвърна сър Уолтър. — Последното нещо, което иска Хитлер, е да си навлече война с янките само защото някоя от подводниците му е потопила американски пътнически кораб.
— Знаеш ли дали „Канзас Стар“ се очаква да се появи в Бристол в близко бъдеще?
— Не, но лесно мога да разбера.
Старецът се надигна от мястото си, отиде до бюрото и започна да прелиства дебелия месечен график на пристигащите и заминаващи кораби.
— А, ето — каза най-сетне. — Трябва да отплава от Ню Йорк след четири седмици и се очаква да пристигне в Бристол на петнайсети ноември. Ако искаш да се свържеш с някой от екипажа, имай предвид, че корабът няма да се задържи много време тук, тъй като това е единственото място, където е уязвим за атака.
— Ще ме пуснат ли да се кача на борда?
— Не, освен ако не търсиш работа. А честно казано, не те виждам нито като моряк, нито като сервитьорка на коктейли.
— В такъв случай как мога да се видя с доктор Уолас?
— Ще се наложи да чакаш на пристанището и да се надяваш, че ще слезе на сушата. Почти всички го правят след едноседмично пътуване. Така че ако е на кораба, със сигурност ще го намериш. Но не забравяй, Ема, че от смъртта на Хари мина повече от година и Уолас може вече да не служи на кораба. — Ема прехапа устна. — Но ако искаш да ти уредя среща с капитана, ще се радвам да…
— Не, не — побърза да го прекъсне Ема. — Не е чак толкова важно.