— Ако размислиш… — започна сър Уолтър, който изведнъж си даде сметка колко важно е всъщност това за внучката му.
— Не, дядо, благодаря — рече тя, докато ставаше. — Благодаря, че ми отдели толкова много време.
— Не беше достатъчно — отвърна старецът. — Иска ми се да се отбиваше по-често. И следващия път задължително да доведеш Себастиан — добави той, докато я изпращаше до вратата.
Сър Уолтър вече нямаше никакви съмнения каква е причината за посещението на внучката му.
Едно изречение оставаше запечатано в ума на Ема, докато пътуваше обратно към Имението. Повтаряше думите отново и отново, подобно на прескачаща грамофонна плоча.
Щом се прибра у дома, тя отиде при Себастиан в детската. Наложи се да го свали принудително от кончето люлка, при това чак след дежурните сълзи. След обяда той се сви като доволно коте и заспа дълбоко. Бавачката го сложи в леглото, а Ема звънна на шофьора.
— Хъдсън, бих искала да ме закарате до Бристол.
— Къде по-точно, мис?
— В „Гранд Хотел“.
— Какво?! — не повярва Мейзи.
— Искам да ме наемете като сервитьорка.
— Но защо?
— Предпочитам да не ви казвам.
— Имаш ли представа колко тежка работа е това?
— Не — призна Ема. — Но обещавам, че няма да ви разочаровам.
— И кога искаш да започнеш?
— Утре.
— Утре?
— Да.
— За колко време?
— Един месец.
— Така, да видим дали съм разбрала — каза Мейзи. — Искаш от утре да започна да те обучавам за сервитьорка, ще работиш един месец, но няма да ми кажеш защо?
— В общи линии, да.
— Очакваш ли заплащане?
— Не — отвърна Ема.
— Е, поолекна ми.
— Кога започвам?
— В шест сутринта.
— В шест? — слисано повтори Ема.
— Може и да се изненадаш, Ема, но имам клиенти, които трябва да закусят в седем и да се явят на работа в осем, така че гледай да си на мястото си в шест — всяка сутрин.
— На мястото ми?
— Ще ти обясня, ако се явиш преди шест.
През следващите двайсет и осем дни Ема не закъсня нито веднъж за работа, може би защото Дженкинс чукаше на вратата й всяка сутрин в 4:30, а в 5:45 Хъдсън я оставяше на стотина метра от служебния вход на „Гранд Хотел“.
Мис Дикенс, както беше известна сред останалия персонал, се възползва от актьорските си умения и се погрижи никой да не се досети, че всъщност е Барингтън.
Мисис Клифтън не показа никакво снизхождение към нея, когато покапа със супа един редовен клиент, и се отнесе още по-сурово, когато изпусна купчина чинии, които станаха на парчета насред салона. При нормални обстоятелства цената им щеше да се приспадне от заплатата й — ако вземаше заплата. Мина известно време преди Ема да овладее номера с рамото, за да минава през летящите врати на кухнята, без да се сблъска с друга сервитьорка, движеща се в обратната посока.
Въпреки всичко това Мейзи бързо откри, че е достатъчно да каже нещо на Ема само веднъж и тя никога не го забравя. Освен това бе впечатлена колко бързо Ема може да разчисти и подготви масата за следващите клиенти, макар да не го бе правила никога през живота си. И докато на повечето обучаващи се им трябваха няколко седмици да овладеят изкуството да подреждат сребърните прибори, като някои така и не успяваха да се справят, след втората седмица Ема нямаше нужда от наглеждане.
В края на третата седмица на Мейзи й се искаше Ема да не напуска, а в края на четвъртата желанието й се споделяше и от някои редовни клиенти, които настояваха да бъдат обслужвани единствено от мис Дикенс.
Мейзи започваше да се тревожи как ще обясни на директора на хотела, че мис Дикенс е решила да напусне само след месец работа при тях.
— Можете да кажете на мистър Хърст, че са ми предложили по-добра работа с по-добро заплащане — предложи Ема, докато сгъваше униформата си.
— Това няма да му хареса — отвърна Мейзи. — Щеше да е по-лесно, ако не ставаше за нищо или поне закъсняваше от време на време.
Ема се разсмя и постави за последен път малката си бяла шапчица върху дрехите.
— Мога ли да направя още нещо за вас, мис Дикенс? — попита Мейзи.
— Да, ако обичате — отвърна Ема. — Трябват ми препоръки.
— Значи ще кандидатствате за нова работа?
— Нещо такова — отвърна Ема и се почувства малко виновна, че не може да се довери на майката на Хари.