Ема влезе в каютата, която се оказа по-малка и от най-малкия килер в Имението.
— Гадно, нали? — рече Пеги. — И изобщо няма място за гости, между другото.
На Ема не й се наложи да пита какви точно, защото Пеги с радост отговаряше на собствените си въпроси, както и на нейните.
— Отношението мъже към жени тук е по-добро от всяко друго място на света — със смях каза Пеги. — Това е койката на Дана, а тази е моята. Както виждаш, няма място за двама души едновременно, освен ако единият не си е легнал. Ще те оставя да се настаниш и ще се върна след половин час, за да те заведа долу в столовата за вечеря.
Ема се зачуди как е възможно да слязат още по-надолу, но Пеги беше изчезнала още преди да успее да попита. Седна замаяно на койката. Как можеше да накара Пеги да отговори на всичките й въпроси, щом тя не млъкваше нито за миг? Или може би това щеше да се окаже предимство? Дали след време нямаше да й разкрие сама всичко, което искаше да научи? Имаше на разположение цяла седмица, така че можеше да си позволи да е търпелива. Започна да пъха малкото си неща в шкафчето, което Дана не си беше направила труда да изпразни.
Корабната сирена изсвири протяжно два пъти и секунди по-късно Ема усети лек тласък. Макар каютата да нямаше илюминатор, Ема усети, че се движат. Седна на койката и се опита да се убеди, че е взела правилното решение. Макар да планираше да се върне в Бристол в рамките на един месец, Себастиан вече й липсваше.
Започна да оглежда по-внимателно помещението, в което щеше да живее през следващата седмица. От двете страни на каютата имаше тесни легла, закрепени за стената; размерите им предполагаха, че заемащият ги трябва да е под среден ръст. Ема легна и опита дюшека, който не се огъна, тъй като койката нямаше пружина. Положи глава на възглавница, пълна с дунапрен вместо с пух. Имаше малък умивалник с две кранчета, от които едва струеше хладка вода.
Облече униформата на Дана и се помъчи да не се разсмее. Пеги обаче се разсмя, когато се върна. Дана явно беше най-малко десетина сантиметра по-ниска, а дрехите й бяха с три размера по-големи от тези на Ема.
— Бъди благодарна, че е само за седмица — каза Пеги. — Хайде сега на вечеря.
Спуснаха се още по-дълбоко в недрата на кораба и се присъединиха към други членове на екипажа. Неколцина млади мъже и един-двама по-възрастни поканиха Пеги да вечеря с тях. Тя предпочете един висок младеж — машинист, както обясни на Ема. Може би това обясняваше защо само косата му не е изцапана с машинно масло. Тримата се наредиха на опашката за храна. Машинистът напълни подноса си с почти всичко, което се предлагаше. Пеги си взе два пъти по-малко, а Ема, на която леко й бе прилошало, се задоволи със сухар и ябълка.
След вечерята се върнаха на информацията да сменят Труди. Вечерята за пътниците се сервираше в осем, така че се появиха само неколцина, за да бъдат упътени към трапезарията.
През следващия час Ема научи много повече за Пеги, отколкото за „Канзас Стар“. Когато в десет вечерта смяната им приключи, двете спуснаха решетката и Пеги поведе новата си колежка към стълбището за долната палуба.
— Искаш ли да пийнем в столовата за персонала?
— Не, благодаря — отвърна Ема. — Ужасно съм уморена.
— Сигурна ли си, че ще намериш пътя до каютата?
— Седма палуба, стая сто и тринайсет. Ако не съм в леглото, когато се прибереш, организирай издирване.
Щом влезе в каютата, Ема бързо се съблече, изми се и се пъхна под единствения чаршаф и одеяло. Легна и се опита да се настани удобно; коленете едва не опираха в брадичката й, а неравномерното поклащане на кораба означаваше, че не може да остане в една и съща позиция за повече от няколко минути. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокойна дрямка, бе за Себастиан.
Събуди се със стряскане. Беше толкова тъмно, че нямаше как да види часовника си. Отначало си помисли, че люлеенето се дължи на движението на кораба, но после очите й се фокусираха и успя да различи двете тела на койката отсреща: движеха се ритмично. Мъжът несъмнено бе машинистът. На Ема й идеше да се разсмее, но остана да лежи абсолютно неподвижно, докато Пеги не издаде дълъг стон и движението не спря. След малко дългите крака на мъжа се отлепиха от стената и стъпиха на пода. Минута по-късно вратата на каютата се отвори и затвори съвсем тихо. Ема потъна в дълбок сън.
9.
На следващата сутрин, когато Ема се събуди, Пеги вече беше будна и облечена.
— Отивам да закуся — заяви тя. — Ще се видим на информацията. Между другото, смяната ни започва в осем.