На шестия ден не научи нищо ново за Хари или Том Брадшоу и започваше да се страхува, че може да пристигне в Ню Йорк без никаква представа какво да прави. На вечеря реши да попита Пеги за „онзи, дето е оцелял“.
— Видях Том Брадшоу само веднъж, докато се мотаеше по палубата със сестрата — рече Пеги. — Е, всъщност не беше точно мотаене, защото нещастникът бе с патерици.
— Разговаря ли с него? — попита Ема.
— Не, изглеждаше много стеснителен. Пък и Кристин не го оставяше нито за миг.
— Кристин?
— Тя беше сестра в лечебницата по онова време, работеше с доктор Уолас. Именно благодарение на тях двамата Том Брадшоу остана жив.
— Значи не си го виждала никога повече?
— Само когато акостирахме в Ню Йорк. Забелязах го да слиза на брега с Кристин.
— Слязъл е от кораба с Кристин? — с безпокойство попита Ема. — Доктор Уолас с тях ли беше?
— Не, само Кристин и приятелят й Ричард.
— Ричард? — с облекчение повтори Ема.
— Да, Ричард… не му помня фамилията. Беше трети офицер. Малко по-късно двамата с Кристин се ожениха и повече не ги видяхме.
— Добре ли изглеждаше? — попита Ема.
— Том или Ричард? — уточняващо попита Пеги.
— Да те почерпя едно питие, Пег? — попита млад мъж, когото Ема не бе виждала, но имаше чувството, че ще го види в профил през нощта.
Оказа се права и не заспа преди, по време на и след визитата. Беше си наумила нещо.
На следващата сутрин, за първи път от началото на пътуването, Ема стоеше на информацията и очакваше появата на Пеги.
— Да подготвя ли списъка на пътниците за слизане от кораба? — попита тя, когато Пеги най-сетне се появи.
— Ти си първият човек, който доброволно се нагърбва с тази работа, но нямам нищо против — отвърна Пеги. — Някой трябва да се погрижи списъкът да е актуален, ако имиграционните решат да направят двойна проверка.
Ема веднага отиде в задното помещение. Остави списъка на сегашните пътници и насочи вниманието си към досиетата на предишните членове на екипажа, които бе открила в отделно шкафче, което сякаш не беше отваряно от доста време.
Започна бавно и педантично да търси имената Кристин и Ричард. С Кристин се оказа лесно — имаше само една жена с това име, работила като старша сестра на „Канзас Стар“ от 1936 до 1939 г. Имаше обаче няколко души на име Ричард, Дик или Дики, но адресът на един от тях, лейтенант Ричард Тибет, беше в същата жилищна сграда в Манхатън, в която живееше и мис Кристин Крейвън.
Ема си записа адреса.
10.
— Добре дошла в Съединените щати, мис Барингтън.
— Благодаря — отвърна Ема.
— Колко дълго смятате да останете в страната? — поинтересува се имиграционният служител, докато проверяваше паспорта й.
— Седмица, най-много две — отговори Ема. — Идвам на гости при една възрастна роднина и след това ще се връщам в Англия.
Ема наистина имаше роднина в Ню Йорк, сестра на лорд Харви, но нямаше намерение да я посещава, най-малкото защото не искаше останалите от семейството да разберат какво си е наумила.
— Бихте ли ми казали адреса на роднината ви?
— Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Имиграционният служител си записа, подпечата паспорта на Ема и й го подаде.
— Приятно прекарване в Голямата ябълка, мис Барингтън.
След като мина през имиграционните, Ема се нареди на дългата опашка бивши пътници от „Канзас Стар“. Минаха още двайсет минути, преди да се качи на задната седалка на жълто такси.
— Търся малък хотел на разумна цена, разположен недалеч от Мъртън стрийт в Манхатън — каза тя на шофьора.
— Айде да ми го кажете още веднъж, лейди? — отвърна шофьорът. От ъгълчето на устата му стърчеше угасена пура.
На самата Ема й беше трудно да разбира всяка негова дума и затова реши, че човекът има същия проблем.
— Търся малък, евтин хотел близо до Мъртън стрийт на остров Манхатън — повтори тя бавно, като внимателно изричаше всяка дума.
— Мъртън стрийт — повтори шофьорът, сякаш това бе единственото, което е разбрал.
— Точно така — рече Ема.
— Що не го казахте още първия път?
Шофьорът потегли и не каза нито дума, докато не спря пред червена тухлена сграда с флаг, на който пишеше „Хотел Мейфлауър“.
— Дотук четирийсет цента — каза той, без да вади пурата от устата си.