Когато най-сетне дойде петъкът на дванайсетата седмица, Джайлс смяташе, че ще се върне в Бристол с останалите момчета да изкара един свободен уикенд, преди да се яви в полка в понеделник. Но когато следобеда излезе на плаца, старши сержантът му каза:
— Ефрейтор Барингтън, явете се незабавно при майор Радклиф.
Джайлс можеше да попита защо, но знаеше, че няма да получи отговор.
Пресече плаца и почука на вратата на адютанта, когото бе виждал само от разстояние.
— Влез — чу се отвътре.
Джайлс влезе, застана мирно и отдаде чест.
— Барингтън — каза майор Радклиф, след като отвърна на поздрава, — имам добри новини за вас. Приет сте за обучение за офицер.
На Джайлс и през ум не му беше минавало, че е бил разглеждан като евентуален офицер.
— Утре сутринта отивате направо в „Монс“, където ще започнете встъпителен курс в понеделник. Моите поздравления и успех.
— Благодаря, сър — отвърна Джайлс и попита: — А Бейтс също ли ще дойде?
— Бейтс? — повтори майор Радклиф. — Ефрейтор Бейтс ли имате предвид?
— Тъй вярно, сър.
— Господи, не — отвърна адютантът. — Той не е от офицерско тесто.
Джайлс можеше само да се надява, че германците са също толкова късогледи при подбора на офицерите си.
Когато следващия следобед се яви в Школата за обучение на офицери „Монс“ в Олдършот, Джайлс не беше подготвен за поредния бърз обрат в живота си. Отне му известно време да свикне ефрейторите, сержантите и дори старши сержантът да се обръщат към него със „сър“.
Спеше в самостоятелна стая, чиято врата не се отваряше с трясък в пет сутринта, нямаше подофицер, който да му крещи да стане. Вратата се отваряше тогава, когато самият той решеше да я отвори. Закусваше в столовата с група млади мъже, които нямаха нужда от обяснения как да държат ножа и вилицата, макар че един-двама като че ли никога нямаше да се научат как се държи пушка, още повече да стрелят с нея. След няколко седмици обаче същите тези мъже щяха да са на фронтовата линия начело на войници, чийто живот щеше да зависи от решенията им.
Джайлс седеше заедно с тях в класната стая, където изучаваха военна история, география, картография, бойна тактика, немски и изкуството на командването. Ако беше научил нещо от касапина от Броуд стрийт, то бе, че изкуството на командването не може да се преподава.
След два месеца същите млади мъже участваха в тържествен парад и бяха повишени в офицери на Негово Величество. Получиха две коронки, по една за всяко рамо, офицерски камшик за езда и поздравително писмо от благодарния крал.
Джайлс искаше просто да се върне в полка си при старите си другари, но знаеше, че това е невъзможно, защото когато в онзи петъчен следобед излезе на плаца, ефрейторите, сержантите и дори старши сержантът му отдадоха чест.
В същия ден шестдесет младши лейтенанти напуснаха Олдършот и се пръснаха из цялата страна, за да прекарат уикенда със семействата си. За някои от тях това бе последното завръщане у дома.
Джайлс прекара по-голямата част от съботата в прекачване от влак на влак на път за Западна Англия. Пристигна в Имението точно за вечеря.
Елизабет не направи опит да скрие гордостта си.
Джайлс бе разочарован, че Ема и Грейс ги няма, за да го видят в униформа. Майка му обясни, че Грейс, която бе втори курс в Кеймбридж, рядко се прибирала дори през ваканциите.
По време на скромната вечеря, сервирана от Дженкинс (някои хора от персонала сега служели на фронта, а не в трапезарията, обясни майка му), Джайлс разказа за тренировъчния лагер в Дартмур. Когато чу за Тери Бейтс, майка му въздъхна.
— „Бейтс и син“ бяха най-добрите касапи в Бристол.
— Бяха?
— Всички магазини на Броуд стрийт бяха изравнени със земята, така че вече не можем да ползваме услугите на Бейтс. Да, германците трябва да отговарят за много неща.
Джайлс се намръщи и попита:
— А Ема?
— Много е добре… само дето…
— Само дето? — повтори Джайлс.
Мина известно време преди майка му да въздъхне и да каже:
— Колко по-удобно щеше да е, ако Ема бе родила дъщеря вместо син.
— Какво значение има? — попита Джайлс, докато си наливаше вино.
Майка му не каза нищо, само наведе глава.
— Ох, господи! — възкликна Джайлс, когато най-сетне проумя значението на думите й. — Мислех, че след смъртта на Хари аз ще наследя…
— Не, скъпи — каза майка му и го погледна. — Тоест не и докато не се докаже, че баща ти не е баща и на Хари. Дотогава, по силата на завещанието на дядо ти, титлата ще бъде наследена от Себастиан.