— Бяхте много мила — каза Ема. — Мога ли да ви помоля за още една малка услуга, преди да си тръгна? Ще ми позволите ли да задържа някоя от снимките?
— Вземете ги всичките. Ричард винаги вади по няколко копия. Фотографията му е хоби.
— Не искам да ви губя повече времето — каза Ема и се изправи, като се помъчи да не залитне.
— Изобщо не ми губите времето — отвърна Кристин. — Случилото се с Том беше абсолютно необяснимо. Когато го видите, предайте му много поздрави от нас — каза тя, докато я изпращаше до вратата. — И ако иска да се видим, с радост ще му отидем на свиждане.
— Благодаря ви — каза Ема, докато Кристин сваляше веригата.
— И двамата знаехме, че Том е отчаяно влюбен, но така и не ни каза, че сте англичанка — каза Кристин.
15.
Ема запали нощната лампа и отново се загледа в снимките на Хари на палубата на „Канзас Стар“. Изглеждаше толкова щастлив, така спокоен — и очевидно не подозираше какво го чака, когато стъпи на сушата.
Унасяше се и се будеше, и през цялото време се мъчеше да разбере защо Хари се е съгласил да бъде обвинен в убийство и се е признал за виновен в дезертьорство от флот, в който никога не бе постъпвал. Реши, че единствено Сефтън Джелкс може да й даде отговор на тези въпроси. Първото, което трябваше да направи, бе да си уреди среща с него.
Отново погледна часовника на нощното шкафче — 3:21. Стана от леглото, облече халат, седна на малката масичка и изписа с бележки няколко хотелски бланки. Трябваше да се подготви за срещата със Сефтън Джелкс. Имаше чувството, че се подготвя за изпит.
В шест сутринта взе душ, облече се и слезе да закуси. На масата й беше оставен брой на „Ню Йорк Таймс“ и тя го прелисти бързо, като спря да прочете само една статия. Американците започваха да гледат песимистично на възможността Великобритания да издържи германска инвазия, която изглеждаше все по-вероятна. Над снимката на Уинстън Чърчил с неизменната си пура, застанал на белите скали на Доувър и взиращ се предизвикателно към Ламанша, имаше заглавие „Ще ги бием по плажовете“.
Ема се чувстваше виновна, че е далеч от родината си. Трябваше да открие Хари, да го измъкне от затвора и да се върнат заедно в Бристол.
Рецепционистката потърси „Джелкс, Майърс и Абърнати“ в телефонния указател на Манхатън, записа адреса на Уолстрийт и го даде на Ема.
Таксито я остави пред огромна сграда от стомана и стъкло, която се извисяваше високо в небето. Ема мина през въртящата се врата и се зачете в голямото табло на стената, на което бяха изброени всички фирми на четирийсет и осемте етажа. „Джелкс, Майърс и Абърнати“ се намираха на етажи 20, 21 и 22; всички посетители трябваше да се явят на рецепцията на двайсетия етаж.
Ема се присъедини към тълпата мъже в сиви костюми, които напълниха първия свободен асансьор. Слезе на двайсетия етаж и се озова пред три елегантно облечени жени с бели ризи и черни поли, които седяха зад рецепцията — поредната новост, на която не бе попадала в Бристол. Тръгна уверено към бюрото.
— Бих искала да се видя с мистър Джелкс.
— Имате ли уговорена среща? — любезно попита рецепционистката.
— Не — призна Ема. Досега си бе имала вземане-даване само с фамилния адвокат, който бе винаги на разположение, когато през кабинета му минеше член на фамилията Барингтън.
Жената я погледна изненадано. Клиентите не се явяваха на рецепцията просто така с настояване да се видят със старшия съдружник — или пращаха писмена заявка, или секретарката им се обаждаше да уговори среща в препълнения график на мистър Джелкс.
— Ако ми кажете името си, ще се обадя на асистента му.
— Ема Барингтън.
— Моля, седнете и изчакайте малко, мис Барингтън.
Ема седна в една малка ниша. „Малкото“ се оказа повече от половин час. Накрая се появи поредният мъж със сив костюм и с жълт бележник в ръка.
— Аз съм Самюъл Анскот — представи се той и протегна ръка. — Разбрах, че желаете да се видите със старшия съдружник.
— Точно така.
— Аз съм юридическият му асистент — каза Анскот, докато се настаняваше срещу нея. — Мистър Джелкс ме помоли да разбера защо искате да се срещнете с него.
— Въпросът е личен — отвърна Ема.
— Боя се, че няма да се съгласи да се срещне с вас, ако не съм в състояние да му кажа за какво става въпрос.
Ема сви устни.
— Приятелка съм на Хари Клифтън.
Следеше внимателно Анскот, но ясно си личеше, че името не означава нищо за него, макар че си записа нещо в жълтия бележник.