Детективът я изгледа по-внимателно и се замисли за момент.
— В началото наистина спомена нещо подобно, но Джелкс явно му е казал, че това няма да мине, защото така и не го повтори.
— Мистър Коловски, за вас ще представлява ли интерес, ако успея да докажа, че става въпрос точно за това?
— Не — твърдо рече Коловски. — Случаят е приключен отдавна. Годеникът ви излежава шест години за престъпление, за което си е признал, а аз имам прекалено много работа — той постави ръка върху купчината папки на бюрото си, — за да отварям стари рани. А сега, ако няма друго, което да направя за вас…
— Ще ми позволят ли да отида да видя Том в Лейвънхам?
— Не виждам причина да не го направят — отвърна Коловски. — Пишете на директора. Той ще ви изпрати формуляр за свиждане. След като го попълните и го върнете, ще ви определят дата. Едва ли ще отнеме повече от месец и половина — два.
— Но аз нямам толкова време! — запротестира Ема. — Трябва да се върна в Англия до две седмици. Няма ли начин да стане по-бързо?
— Възможно е единствено по снизхождение, но подобно отношение се ограничава до съпругите и родителите — отвърна детективът.
— А за майката на детето на затворника? — попита Ема.
— В Ню Йорк това ви дава същите права като на съпруга, стига да можете да го докажете.
Ема извади от чантата си две снимки — на Себастиан и на Хари, стоящ на палубата на „Канзас Стар“.
— За мен това е достатъчно — каза Коловски и й върна без коментар снимката на Хари. — Ако обещаете да ме оставите на мира, ще говоря с директора и ще видя какво може да се направи.
— Благодаря ви — рече Ема.
— Как мога да ви намеря?
— Отседнала съм в хотел „Мейфлауър“.
— Ще поддържам връзка — каза Коловски, докато си записваше. — Но не искам да оставате със заблуждения. Том Брадшоу е убил брат си. Сигурен съм.
— И аз не искам да се заблуждавате, полицай. Човекът, затворен в Лейвънхам, не е Том Брадшоу. Сигурна съм. — Прибра снимките в чантата си и стана да си върви.
Детективът се намръщи замислено, докато я изпращаше до вратата.
Ема се върна в хотела си, съблече се и си легна. Питаше се дали Коловски няма да се замисли, че е възможно да е арестувал неподходящия човек. Още не можеше да проумее защо Джелкс е позволил Хари да бъде осъден на шест години, щом би могъл лесно да докаже, че клиентът му не е Том Брадшоу.
Телефонът иззвъня, докато беше в банята, но когато успя да го вдигне, вече даваше свободно.
Второто обаждане дойде точно докато затваряше вратата на стаята и се канеше да слезе да закусва. Втурна се обратно вътре и грабна слушалката. Незабавно позна гласа от другата страна на линията и каза:
— Добро утро, полицай Коловски.
— Новините не са добри — каза детективът, който явно не си падаше по празните приказки.
Ема се отпусна на леглото, очакваше най-лошото.
— Разговарях с директора на Лейвънхам малко преди да ми свърши смяната и той ми каза, че Брадшоу ясно е посочил, че не желае никакви посетители, без изключение. Явно мистър Джелкс е издал заповед дори да не му бъде съобщавано, когато някой иска да го види.
— Не можете ли да се опитате някак да му пратите съобщение? — замоли се Ема. — Сигурна съм, че ако разбере, че съм аз…
— Безнадеждно е — отвърна Коловски. — Нямате представа докъде стигат пипалата на Джелкс.
— Нима думата му тежи повече от тази на директора на затвора?
— Директорът на затвора е дребна риба. Окръжният прокурор и половината съдии в Ню Йорк са в ръцете на Джелкс. Само не споменавайте пред никого, че съм ви го казвал.
Връзката прекъсна.
Ема не знаеше колко време е минало. На вратата се почука. Кой ли беше? Вратата се отвори и надникна дружелюбно лице.
— Мога ли да почистя стаята, мис?
— След минута излизам — каза Ема. Погледна си часовника и с изненада откри, че е десет без десет. Трябваше да проясни главата си, преди да реши какъв да е следващият й ход. Реши да излезе на дълга разходка в Сентръл Парк.
Обиколи парка и най-сетне взе решение. Беше време да посети сестрата на дядо си и да се посъветва с нея какво да прави.
Тръгна към Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Беше толкова потънала в мисли как да обясни на баба Филис защо не се е отбила по-рано, че отначало не успя да проумее какво точно вижда. Спря, обърна се и се върна, като проверяваше всяка витрина, докато не стигна книжарницата на „Дъбълдей“. В центъра се издигаше пирамида от книги с фотография на усмихнат мъж със зализана назад черна коса и тънък мустак.