— Виновен — отвърна Джелкс. — Надявам се Ваша Чест да прояви снизходителност към клиента ми по този случай. Не е нужно да ви напомням, сър, че това е първото му престъпление и че той е с чисто минало преди това неочаквано прегрешение.
Съдия Аткинс се намръщи.
— Мистър Джелкс — каза той, — някои могат да решат, че напускането на пост по време на служба е толкова тежко престъпление, колкото и убийството. И съм сигурен, че не е нужно да напомням на вас, че до неотдавна подобно деяние би изправило клиента ви пред наказателния взвод.
На Хари му призля и вдигна очи към Джелкс, който не откъсваше поглед от съдията.
— Предвид това — продължи Аткинс — осъждам лейтенант Томас Брадшоу на шест години затвор.
И удари с чукчето.
— Следващият — каза още преди Хари да има възможност да протестира.
— Но вие ми казахте… — започна Хари, но Джелкс вече беше обърнал гръб на бившия си клиент и се отдалечаваше. Хари понечи да се хвърли след него, но двамата полицаи сграбчиха ръцете му, извиха ги назад и бързо закопчаха осъдения престъпник, след което го поведоха към врата, която до този момент Хари не бе забелязал.
Той погледна назад и видя Сефтън Джелкс да се ръкува с мъж на средна възраст, който несъмнено го поздравяваше за добре свършената работа. Къде беше виждал това лице? И тогава се сети, по приликата. Това несъмнено беше бащата на Том Брадшоу.
2.
Поведоха го по дълъг слабо осветен коридор, минаха през безлична врата и той се озова в гол вътрешен двор.
В средата на двора чакаше жълт автобус без номера. До вратата му стоеше мускулест мъж с карабина в ръце, който кимна на Хари да се качва. Пазачите се заеха да му помогнат, за да не размисли.
Хари седна и се загледа оклюмало през прозореца. Към автобуса вече водеха рехава колона осъдени. Някои вървяха с наведени глави, но други, явно вече минавали по този път, крачеха почти небрежно. Автобусът вероятно скоро щеше да потегли към целта си, където и да се намираше тя, но Хари беше на път да научи първия си мъчителен урок като затворник — след като те осъдят, никой не бърза за никъде.
Помисли си дали да не попита надзирателите къде отиват, но и двамата не приличаха на услужливи туристически гидове. Обърна се тревожно, когато някой се пльосна на мястото до неговото. Не искаше да зяпа новия си съсед, но тъй като мъжът незабавно се представи, Хари го разгледа по-внимателно.
— Аз съм Пат Куин — заяви мъжът с лек ирландски акцент.
— Том Брадшоу — отвърна Хари. Щеше да се здрависа с новия си другар, ако и двамата не бяха закопчани.
Куин не приличаше на престъпник. Краката му едва достигаха земята, така че бе висок най-много метър и петдесет и пет; докато останалите затворници в автобуса бяха или мускулести, или просто дебели, Куин изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра ще го отвее. Оредяващата му рижа коса започваше да посивява, макар че едва ли беше на повече от четирийсет.
— Новак ли си? — уверено попита Куин.
— Толкова ли ми личи? — отвърна Хари.
— Изписано е на физиономията ти.
— Какво е изписано на физиономията ми?
— Че те вкарват за първи път.
— Значи на теб не ти е за първи?
— Влизам в този автобус поне за единайсети. А може би за дванайсети.
Хари се разсмя за първи път от дни.
— За какво те осъдиха? — попита го Куин.
— За бягство — отвърна Хари, без да се впуска в подробности.
— Не съм чувал да вкарват за такова нещо — рече Куин. — Бягал съм от три жени, но никога не са ме пъхали в дранголника за това.
— Не от жена — каза Хари, мислеше си за Ема. — А от Кралския флот… от флота.
— И колко ти лепнаха?
— Шест години.
Куин подсвирна през двата си останали зъба.
— Доста зле са те насадили. Кой беше съдията?
— Аткинс — горчиво рече Хари.
— Арни Аткинс? Попаднал си на най-гадния проклетник. Ако ти се случи да се изправяш отново пред съда, гледай да си уредиш подходящия съдия.
— Не знаех, че можеш да си избираш съдията.
— Не можеш. Но има начини да избегнеш най-лошите.
Хари се вгледа по-внимателно в спътника си, но не го прекъсна.
— В съда се въртят седем съдии, като двама от тях трябва да избягваш на всяка цена. Единият е Арни Аткинс. Лесно се дразни и още по-лесно лепва дълги присъди.
— Но как бих могъл да го избегна?
— Аткинс води делата в Зала номер четири от единайсет години, така че ако ме поведат натам, получавам епилептичен припадък и надзирателите ме замъкват при лекаря.