— Ще ви предам доклада си по обед, сър — каза Фишър.
— Добре, Фишър. Ще оставя на вас да уточните подробностите.
— Благодаря, сър — каза Фишър и отдаде чест, докато полковникът излизаше.
Джайлс понечи да отвори уста, но Фишър го изпревари.
— Предложих сержант Харис също да бъде награден посмъртно с медал, а ефрейтор Бейтс да бъде съобщен в комюникето. Надявам се, че ще ме подкрепиш.
— Вярно ли чувам, че са те предложили и за кръст за храброст? — попита Джайлс.
— Това не го решавам аз, друже, но с радост ще се задоволя с онова, което командирът намери за уместно. А сега да почваме работа. Вече разполагаме с шест патрула под наше командване и предлагам да…
След онова, което във взводове А и В стана известно като Лъжата на Фишър, всички от полковника надолу си отваряха очите на четири. Шест взвода патрулираха западната част на града — четири на смяна, два в почивка, денонощно, без вече да се питат дали, а кога Ромел ще се появи на хоризонта начело на своя Африкански корпус.
Дори Фишър в новото си амплоа на герой трябваше да се появява от време на време по периметъра, макар и с единствената цел да запази мита за героичната си постъпка, но се задържаше само колкото да се увери, че всички са го видели. След това отиваше при командира на танкистите на пет километра назад в тила и дежуреше при телефоните.
Пустинната лисица избра 11 април 1941 г. за нападение срещу Тобрук. Британците и австралийците показаха чудеса от храброст при защитата на града от германската атака. Но докато месеците отминаваха и запасите от храна и муниции започнаха да се изчерпват, малцина се съмняваха — макар това никога да не бе казано на глас — че е само въпрос на време, преди огромната армия на Ромел да ги прегази.
Беше петък сутринта и пустинната мъгла тъкмо се вдигаше, когато лейтенант Барингтън огледа хоризонта с бинокъла си и видя безкрайните редици немски танкове, които продължаваха докъдето стигаше поглед.
— Мамка му — изруга той.
Грабна телефона точно когато един снаряд улучи сградата, която беше избрал с хората си за наблюдателен пост. Фишър се обади веднага.
— Виждам сто, може би двеста танка, движещи се към нас, плюс цял полк пехотинци — докладва Джайлс. — Мога ли да оттегля хората си на по-сигурни позиции, където да се прегрупираме и да организираме отбраната?
— Останете по местата си и когато врагът влезе в обхват, открийте огън — отвърна Фишър.
— Огън? — повтори Джайлс. — С какво? С лъкове и стрели ли? Фишър, това не е Азенкур. Разполагам само със сто души, изправени срещу цял танков полк. Имаме единствено пушки. За бога, Фишър, позволи ми аз да решавам кое е най-добро за хората ми.
— Останете по местата си — повтори Фишър — и открийте огън, когато врагът влезе в обхват. Това е заповед.
Джайлс тресна телефона.
— Поради някаква причина, известна най-добре на самия него, този човек не иска да оцелееш — каза Бейтс. — Трябваше да ми разрешиш да му светя маслото.
Втори снаряд улучи измазаната в бяло сграда и около тях се посипа мазилка и кирпич. Джайлс вече не се нуждаеше от бинокъл, за да види колко танкове приближават към тях и да разбере, че му остава още съвсем малко живот.
Внезапно си помисли за Себастиан, който щеше да наследи фамилната титла. Ако момчето беше наполовина добро колкото Хари, династията Барингтън нямаше причини да се страхува за бъдещето си.
Следващият снаряд улучи сградата зад тях.
— Огън! — заповяда Джайлс.
Помисли си за Ема, за Грейс, за брат си, за дядовците си и… От удара на следващия снаряд цялата сграда се срина. Джайлс погледна нагоре и видя огромно парче мазилка да пада, пада, пада… Скочи върху Бейтс, който още стреляше по приближаващия танк.
Последното, което видя, бе как Хари стига до спасителния бряг.
Ема Барингтън
1941
18.
Ема седеше сама в хотелската стая и четеше жадно „Дневникът на един осъден“. Не знаеше кой е Макс Лойд, но в едно бе сигурна — че авторът не е той.
Само един човек можеше да е написал тази книга. Разпозна толкова много познати изрази, пък и Лойд дори не си беше направил труда да промени всички имена — разбира се, освен ако нямаше любима на име Ема, която обожаваше.
Прочете книгата от кора до кора и след като приключи с последната страница малко преди полунощ, реши да се обади на един човек, който все още би трябвало да е на работа.