— По дяволите! — изруга и вдигна слушалката.
— Знам какво е чувството, макар че лично аз бих му избрал малко по-цветисто определение — каза гласът от другата страна. Ема се разсмя. — Името, което търсите, е Брет Елдърс… Не съм ви казвал нищо.
— Благодаря ви — рече Ема. — Ще се опитам да не ви досаждам повече.
— Надявам се — отвърна детективът и връзката прекъсна.
Ема написа с молив „Брет Елдърс“ в горния десен ъгъл на менюто. Много й се искаше да вземе душ и да се преоблече, но вече закъсняваше и не можеше да си позволи да пропусне срещата.
Грабна менюто и три визитки. Прибра ги в чантата и се втурна навън и надолу по стълбите, без да чака асансьора. Спря такси и скочи на задната седалка.
— „Дъбълдей“ на Пето — каза тя. — И ще ви помоля по-живо.
„О, не — помисли си, докато таксито набираше скорост. — Какво ми става?“
Влезе в претъпканата книжарница и зае избраното си място между отделите за политика и религия, откъдето можеше да наблюдава Макс Лойд.
Той подписваше всяка книга с видимо удоволствие, наслаждаваше се на сиянието на славата си и на тълпящите се обожатели. Ема знаеше, че на мястото му би трябвало да седи Хари и да обира овациите. Дали изобщо знаеше, че творбата му е публикувана? Тя щеше ли да научи истината тази вечер?
Оказа се, че не е имало нужда да бърза, защото Лойд продължи да раздава автографи още цял час, докато опашката не започна да оредява. Започваше да се бави все повече и повече с надеждата, че така ще привлече и други почитатели.
Докато Лойд бъбреше многословно с последната жена от опашката, Ема се приближи.
— Как е скъпата ви майка? — възторжено питаше почитателката.
— Много добре, благодаря — отвърна Лойд и добави: — След успеха на книгата вече не й се налага да работи в хотела.
Почитателката се усмихна.
— А Ема, ако смея да попитам?
— Ще се женим наесен — отвърна Лойд, след като подписа книгата й.
„Виж ти, аз пък не знаех“, помисли Ема.
— О, толкова се радвам! — възкликна почитателката. — Тя е пожертвала толкова много за вас! Моля ви, предайте й най-добрите ми пожелания.
„Защо не се обърнеш и не го направиш лично?“, едва не й предложи Ема.
— Благодаря, ще й предам — отвърна Лойд, докато й подаваше книгата със същата усмивка, която можеше да се види на снимката върху задната корица.
Ема пристъпи напред и подаде визитка на Лойд.
Той я прочете и й се усмихна със същата изкуствена усмивка.
— Колега агент. — И стана да я поздрави.
Ема стисна протегнатата ръка и някак успя да отвърне на усмивката му.
— Да. Някои издатели в Лондон проявяват интерес към правата за издаване на книгата ви. Разбира се, ако вече сте подписали договор или имате друг агент в Англия, няма да ви губя времето.
— Не, не, с удоволствие ще обмисля евентуално предложение от ваша страна.
— В такъв случай какво ще кажете да вечеряме заедно, за да поговорим по-подробно?
— Мисля, че очакват да вечерям с тях — каза Лойд и махна към персонала на книжарницата.
— Жалко — рече Ема. — Утре летя за Лос Анджелис, за да се видя с Хемингуей.
— В такъв случай се налага да ги разочаровам, нали? — каза Лойд. — Сигурен съм, че ще ми влязат в положението.
— Очевидно. Какво ще кажете да се видим в „Брасъри“, след като приключите с автографите?
— Съмнявам се, че ще успеете да намерите маса в последния момент.
— Не мисля, че ще е проблем — каза Ема. Още един почитател пристъпи напред с надеждата да получи автограф. — Очаквам с нетърпение да се видим, мистър Лойд.
— Моля ви, наричайте ме Макс.
Ема излезе от книжарницата и пресече Пето авеню до ресторанта. Този път не й се наложи да чака.
— Джими — каза тя, докато сервитьорът я водеше до масата в нишата, — ще вечерям с важен клиент и искам това да бъде вечер, която няма да забрави.
— Можете да разчитате на мен, госпожо — отвърна сервитьорът, докато Ема се настаняваше.
След като Джими се оттегли, Ема отвори чантата си, извади менюто и прегледа още веднъж списъка с въпроси. Когато видя, че Джими се връща, следван от Макс Лойд, обърна менюто.
— Явно ви познават тук — отбеляза Лойд, докато се настаняваше срещу нея.
— Това е любимият ми ресторант в Ню Йорк — каза Ема и му се усмихна.
— Ще желаете ли нещо за пиене, сър? — попита Джими.