— Да — измънка Лойд.
— Добре. Значи се разбрахме — рече Ема, отпи изискано малка глътка и добави: — Мистър Лойд, несъмнено сте съгласен, че няма смисъл да продължаваме този разговор, така че може би е време да си вървите.
Лойд се поколеба.
— Ще се видим утре в десет сутринта, на Уолстрийт четирийсет и девет.
— Уолстрийт четирийсет и девет?
— Там е кантората на мистър Сефтън Джелкс, адвоката на Том Брадшоу.
— Значи Джелкс е зад всичко това? Е, сега нещата се изясняват.
Ема не разбра какво има предвид, но каза:
— Ще донесете всички тетрадки и ще му ги предадете. Ако закъснеете и с една минута, ще поискам мистър Джелкс да се обади на наблюдаващия ви инспектор и да му каже с какво сте се занимавали след излизането ви от Лейвънхам. Кражбата на парите на клиент е едно, но да твърдите, че сте написали книгата му…
Лойд я гледаше втренчено.
— Можете да си вървите, мистър Лойд — каза Ема. — С нетърпение очаквам да ви видя в десет сутринта на Уолстрийт четирийсет и девет. Не закъснявайте, ако не искате да се срещнете преждевременно с мистър Елдърс.
Лойд се изправи и бавно тръгна към изхода. Олюляваше се като пиян. Сервитьорът му задържа вратата отворена, след което забърза към масата на Ема.
— Всичко наред ли е, мис Барингтън? — попита тревожно, след като видя недокоснатото филе и виното.
— По-добре от това няма как, Джими — отвърна Ема и му кимна да й налее.
19.
След като се върна в хотела, Ема прегледа отново гърба на менюто и с удоволствие установи, че е успяла да отметне почти всички въпроси. Помисли си, че искането й тетрадките да й бъдат предадени в лобито на Уолстрийт 49 е плод на вдъхновение, защото това явно беше оставило Лойд с твърдото впечатление, че мистър Джелкс е адвокатът й, а подобно нещо явно би вселило ужас и в сърцето на напълно невинен човек. Въпреки това още се чудеше какво бе имал предвид Лойд, когато изтърва думите „Значи Джелкс е зад всичко това“. Е, нещата се изясняваха. Изгаси лампата и спа спокойно за първи път, откакто беше напуснала Англия.
Сутринта мина почти по същия начин, по който и предишните. След спокойна закуска в компанията на „Ню Йорк Таймс“ тя излезе от хотела и взе такси до Уолстрийт. Беше се погрижила да дойде няколко минути по-рано и таксито я остави пред сградата в 9:51. Докато подаваше четвърт долар на шофьора, с облекчение си помисли, че посещението й в Ню Йорк наближава края си: животът тук се оказа много по-скъп, отколкото бе предполагала. Двете хранения в скъпия ресторант плюс бутилката вино за пет долара определено не се отразиха добре на бюджета й.
Ема обаче изобщо не се съмняваше, че пътуването си е струвало. Най-малкото защото снимките, направени на борда на „Канзас Стар“, потвърждаваха убеждението й, че Хари е жив и по някаква причина е приел самоличността на Том Брадшоу. След като се добереше до липсващите ръкописи, останалата част от загадката щеше да се разреши и тя вече със сигурност щеше да е в състояние да убеди детектив Коловски, че Хари трябва да бъде освободен. Нямаше намерение да се връща в Англия без него.
Вля се в навалицата забързани служители, които влизаха в сградата, но не тръгна към асансьорите, а зае стратегическа позиция между рецепцията и тях, за да може да вижда всеки, който влезе в небостъргача.
Погледна си часовника — 9:54. Лойд не се виждаше никакъв. Погледна го пак, и пак. 9:57,9:58,9:59, 10:00. Сигурно се беше забавил заради натоварения трафик. В 10:02 погледът й се спираше за част от секундата върху всеки влизащ. 10:04 — нима го беше изпуснала? В 10:06 погледна към рецепцията — без резултат. В 10:08 се опита да пропъди мрачните мисли, които започваха да я обземат. 10:11 — дали не беше надушил, че блъфира? 10:14 — дали следващата й среща нямаше да бъде с мистър Брет Елдърс? 10:17 — струваше ли си да кисне още тук? 10:21…
— Добро утро, мис Барингтън — каза глас зад нея.
Ема се обърна и се оказа лице в лице срещу Самюъл Анскот.
— Мистър Джелкс пита дали ще бъдете така добра да се отбиете в кабинета му — любезно рече той.
И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна към чакащия асансьор. Ема успя да скочи в кабината миг преди вратата да се затвори.
И дума не можеше да става за разговори, докато претъпканата кабина бавно и с много спирания пълзеше до 22 етаж. Анскот слезе и поведе Ема по дълъг коридор. По дървената ламперия висяха портретите на предишни старши съдружници и колегите им, всички създаващи впечатление за почтеност, коректност и порядъчност. Килимът беше дебел.