Спря такси, но когато се настани на задната седалка, трябваше почти да вика, понеже радиото направо гърмеше.
— Шейсет и четвърта и Парк. — Чудеше се как да обясни закъснялото си посещение. Наведе се напред и тъкмо щеше да помоли шофьора да намали радиото, когато чу:
— Президентът Рузвелт ще направи обръщение към нацията от Овалния кабинет в дванайсет и половина източно време.
Джайлс Барингтън
1941 — 1942
20.
Първото, което забеляза, бе, че десният му крак е в шина и гипсиран.
Смътно си спомняше дълго пътуване, по време на което болката бе станала почти непоносима и беше приел, че ще умре много преди да го отнесат в болница. И никога нямаше да забрави операцията — но и как би могъл, когато упойката свърши малко преди докторът да направи първия разрез?
Обърна много бавно глава наляво и видя прозорец с три решетки. После се обърна надясно. И го видя.
— Не, не и ти — промълви Джайлс. — За момент си помислих, че съм се разкарал оттук и съм на небето.
— Още не — отвърна Бейтс. — Първо трябва да минеш през чистилището.
— За колко време?
— Поне докато кракът ти не оздравее, а може би и по-дълго.
— В Англия ли сме? — с надежда попита Джайлс.
— Де да бяхме — отвърна Бейтс. — В Германия сме, в лагер за военнопленници край Вайнсберг. Докараха ни тук след падането на Тобрук.
Джайлс се опита да седне, но успя само да надигне глава от възглавницата — достатъчно, за да види снимката в рамка на стената — Адолф Хитлер с вдигната в нацистки поздрав ръка.
— Колко от момчетата оцеляха?
— Шепа. Бяха взели думите на полковника присърце: Ще пожертваме живота си, но няма да позволим на Ромел да отседне в „Маджестик.“
— Някой от нашия взвод оцеля ли?
— Ти, аз и…
— Не ми казвай, моля те. Фишър?
— Не. Защото ако го бяха пратили във Вайнсберг, аз щях да поискам да ме преместят в Колдиц.
Джайлс остана да лежи неподвижно, взираше се в тавана.
— Как ще избягаме?
— Чудех се кога най-сетне ще попиташ.
— И какъв е отговорът?
— Никакъв шанс, докато кракът ти е гипсиран. И дори след това няма да е лесно, но имам нещо наум.
— Естествено, че имаш.
— Планът не е проблем — рече Бейтс. — Проблемът е комисията по бягствата. Те контролират списъка с чакащите, а ти си в края му.
— Как да се прередя?
— Положението е като при всяка опашка в Англия. Трябва да си изчакаш реда… освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако генерал-майор Търнбул, който е офицерът с най-висок чин, не реши, че има добра причина да бъдеш придвижен по-напред.
— Например?
— Например ако знаеш немски, и то добре.
— Понаучих това-онова в офицерската школа… де да бях внимавал повече…
— Е, имаме уроци по два пъти на ден, така че човек с твоя интелект едва ли би срещнал особени трудности. За съжаление дори този списък е доста дълъг.
— Какво друго мога да направя, за да се набутам по-напред?
— Да си намериш подходящата работа. Именно това ме премести на три места напред през изминалия месец.
— Как успя да го постигнеш?
— Веднага щом разбраха, че съм касапин, швабите ми предложиха работа в офицерската столова. Казах им да си го начукат, но генерал-майорът настоя да приема.
— Защо ще иска да работиш за немците?
— Защото от време на време успявам да отмъкна храна от кухнята. Но още по-важното е, че дочувам по някое и друго сведение, което може да се окаже полезно за комисията по бягствата. Затова съм в началото на опашката, а ти си още в края. А и трябва тепърва да проходиш.
— Имаш ли представа колко ще отнеме, докато успея? — попита Джайлс.
— Затворническият лекар казва, че ще ти трябва най-малко още месец, дори два, преди да може да махне гипса.
Джайлс се отпусна на възглавницата.
— На мен няма да ми предложат работа в офицерската столова. За разлика от теб, аз нямам необходимата квалификация.
— Напротив, имаш — отвърна Бейтс. — Всъщност в едно отношение можеш да се справиш по-добре от мен и да си намериш работа в трапезарията на коменданта на лагера, защото знам, че търсят сервитьор на вино.