Мейзи смяташе да си вземе почивен ден за връщането на Хари, но не бе писано така. Не й помагаше знанието колко много други майки са изгубили децата си заради тази жестока и варварска война.
Доктор Уолас, корабният лекар на „Канзас Стар“, я чакаше на Стил Хаус Лейн, когато се върна от работа в онази октомврийска вечер. Нямаше нужда да й казва защо е дошъл. Беше изсечено на лицето му.
Седнаха в кухнята и докторът й каза, че е бил отговорен за здравето на моряците, извадени от океана след потопяването на „Девониън“. Увери я, че е направил всичко по силите си да спаси живота на Хари, но за съжаление той така и не дошъл в съзнание. От деветимата моряци, за които се грижел онази нощ, оцелял само един — някой си Том Брадшоу, трети офицер на „Девониън“, който явно бил приятел на Хари. Брадшоу написал съболезнователно писмо, което д-р Уолас обещал да връчи на мисис Клифтън веднага щом „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Беше спазил думата си. Мейзи се почувства виновна в мига, в който докторът си тръгна. Не му беше предложила дори чаша чай.
Остави писмото на Том Брадшоу над камината до любимата й снимка на Хари с училищния хор.
На следващия ден колегите й в хотела бяха мили и се опитваха да я утешат, а управителят мистър Хърст й предложи да си вземе няколко дни отпуска. Тя му отговори, че това е последното, от което има нужда. Вместо това поемаше колкото може извънредни часове с надеждата, че работата ще притъпи болката й.
Това така и не стана.
Много от работещите в хотела младежи напускаха, за да постъпят в армията. Местата им се заемаха от жени. Вече не се смяташе за позорно петно млада жена да работи и Мейзи откри, че поема върху себе си все повече и повече отговорности с намаляването на мъжкия персонал.
Управителят на ресторанта щеше да се пенсионира на шестдесетия си рожден ден, но Мейзи предполагаше, че мистър Хърст ще го помоли да остане на работа до края на войната. Смая се, когато той я повика в кабинета си и й предложи мястото му.
— Напълно си го заслужила, Мейзи — каза той. — И управителният съвет е съгласен с мен.
— Бих искала да ми дадете няколко дни да си помисля — отговори тя.
През следващата седмица мистър Хърст не повдигна въпроса, а когато най-сетне го направи, Мейзи предложи да я поставят на изпитателен срок за един месец. Той се разсмя.
— Обикновено за изпитателен месец настоява работодателят, а не работникът.
Само за седмица бяха забравили за изпитателния период — макар че работното време бе дълго и новите й отговорности я изтощаваха, Мейзи никога не се бе чувствала по-задоволена. Знаеше, че когато войната свърши и момчетата се върнат от фронта, отново ще заработи като сервитьорка. Би се съгласила да се върне и към проституцията, ако по този начин имаше някакъв шанс Хари да е сред завърналите се.
Не й трябваше да може да чете, за да научи, че японските военновъздушни сили са унищожили американския флот в Пърл Харбър и че гражданите на Съединените щати са се надигнали като един срещу общия враг, защото всички говореха за това.
Не мина много време и тя срещна първия американец.
Хиляди янки пристигаха в Западна Англия през следващите две години и мнозина от тях бяха разквартирувани в армейските лагери в покрайнините на Бристол. Някои от офицерите се хранеха в ресторанта на хотела, но малко след като ставаха редовни посетители изчезваха и никой не ги виждаше отново. Мейзи постоянно и с болка забелязваше, че някои от тях не са по-големи от Хари.
Това обаче се промени, когато един от офицерите се върна. Мейзи не го позна веднага, когато влезе в ресторанта с инвалидна количка и помоли да го настанят на обичайната му маса. Винаги бе смятала, че е добра в запомнянето на имена и още по-добра в запомнянето на лица — трябва да си добър, когато не можеш да четеш и пишеш. И в момента, в който чу провлачения южняшки акцент, нещо прещрака в главата й.
— Лейтенант Мълхоланд, нали?
— Не, мисис Клифтън. Вече съм майор Мълхоланд. Тук съм да се възстановя, преди да ме върнат в Северна Каролина.
Тя се усмихна и го настани на обичайната му маса, макар че той не й позволи да му помогне с инвалидната количка. Майк, както я помоли да се обръща към него, наистина стана редовен посетител и се появяваше два, дори три пъти седмично.
Мейзи се разсмя, когато мистър Хърст й прошепна:
— Знаеш ли, хвърлил ти е око.
— Мисля, че дните ми за флиртуване са отминали отдавна — отвърна тя.