— Може и така да е — отвърна мистър Прендъргаст, — но въпреки това клиентът ми е склонен да ви предложи двеста паунда.
— Двеста паунда? — повтори Мейзи, сякаш беше спечелила от лотарията.
— Това е сумата, която е готов да плати — потвърди Прендъргаст.
— Колко струва земята според вас? — попита Мейзи и въпросът й определено изненада управителя.
— Нямам представа — отвърна той. — Аз съм банкер, не съм търговец на недвижима собственост.
Мейзи помълча, после каза:
— Предайте на вашия клиент, че искам да помисля няколко дни.
— Да, разбира се — рече Прендъргаст. — Но трябва да ви предупредя, че клиентът ми е склонен да изчака само една седмица.
— Тоест ще трябва да взема решение до следващия петък, така ли? — отвърна Мейзи.
— Да, мадам — каза Прендъргаст. — С нетърпение очаквам да се видим следващия петък.
Докато излизаше от банката, Мейзи не можеше да се освободи от мисълта, че управителят никога досега не се беше обръщал към нея с „мадам“. Вървеше покрай къщите със затъмнени прозорци (качваше се на автобус само когато валеше) и си представяше как би могла да похарчи двеста паунда. Мислите й обаче бързо се насочиха към това кой би могъл да я посъветва дали цената е добра.
Мистър Прендъргаст беше представил предложението като разумно, но на чия страна беше той? Може би нямаше да е зле да поговори с мистър Хърст. Но много преди да стигне Стил Хаус Лейн тя реши, че няма да е професионално да занимава шефа си с лични въпроси. Майк Мълхоланд изглеждаше умен и интелигентен човек, но какво би могъл да знае той за цената на земята в Бристол? Колкото до брат й Стан, нямаше абсолютно никакъв смисъл да търси мнението му — със сигурност щеше да й каже: „Вземай парите и бягай, момиче“. Пък и брат й бе последният човек, на когото би казала, че може да получи някакви пари.
Докато минаваше покрай старото начално училище на Хари в съзнанието й нахлуха светли спомени и тя мислено благодари на мистър Холкомби за всичко, което беше направил за сина й. Спря. Мистър Холкомби беше умен човек — все пак беше завършил Бристолския университет. Дали да не се обърне към него за съвет?
Влезе в празния училищен двор и си погледна часовника. Пет и пет. Всички деца вече си бяха тръгнали, така че мистър Холкомби може би също го нямаше.
Мина през двора, отвори вратата и пристъпи в познатия коридор. Тук времето сякаш беше спряло да тече — същите червени тухлени стени, само с още малко драсканици по тях, същите цветни рисунки по стените, само че дело на различни деца, същите футболни шапки, само че носени от различни отбори. Макар че там, където навремето бяха окачени училищните шапки, сега имаше противогази. Спомни си как беше дошла за първи път при мистър Холкомби, за да се оплаче от червените белези, които бе открила по гърба на Хари, докато го къпеше.
Изпод вратата на класната стая на мистър Холкомби се процеждаше светлина. Мейзи се поколеба, пое дълбоко дъх и почука.
— Да? — обади се жизнерадостният глас, който помнеше така добре.
Тя влезе. Мистър Холкомби пишеше нещо сред купчините книги на бюрото си. Щом я видя, скочи и възкликна:
— Каква приятна изненада, мисис Клифтън!
— Ами… — смутено каза Мейзи. — Съжалявам, че ви притеснявам, мистър Холкомби, но ми трябва съвет и не зная към кого другиго да се обърна.
— Поласкан съм — каза учителят и й предложи да седне на мъничък стол, обикновено заеман от осемгодишни деца. — С какво мога да ви помогна?
Мейзи му разказа за срещата си с мистър Прендъргаст и предложението му да продаде участъка на Броуд стрийт за двеста паунда.
— Мислите ли, че цената е добра?
— Нямам представа — отвърна мистър Хол комби. — Нямам никакъв опит в тази област и се боя, че бих ви дал лош съвет. Всъщност си помислих, че идвате при мен по друг въпрос.
— По друг въпрос? — повтори Мейзи.
— Да. Надявах се, че сте видели обявата на таблото пред училището и искате да кандидатствате.
— За какво да кандидатствам?
— За една от новите програми на правителството за вечерно обучение, целяща да помогне на хора като вас, които са несъмнено интелигентни, но не са имали възможност да продължат образованието си.
Мейзи не искаше да признае, че дори да беше видяла обявата, нямаше да може да я прочете.
— Точно сега имам прекалено много работа, за да мисля за допълнителна — каза тя. — Покрай хотела и… и…