— Съпругата ми Абигейл — каза Майк. — Невероятна красавица, също като теб. Много я обичах. Умря от рак преди пет години. Да, ракът е онова, на което всъщност трябва да обявим война.
— Съжалявам — започна Мейзи. — Не исках да…
— Недей. Вече знаеш колко много общо имаме помежду си. Разбирам много добре как се чувстваш след загубата на съпруг и син. Но, по дяволите, тази вечер сме се събрали да празнуваме, а не да се съжаляваме. Хайде, скъпа, след като накарахме офицерите да завиждат, време е и низшите чинове да се изядат от яд.
Мейзи се разсмя. Излязоха от къщата и се вляха в групата жизнерадостни млади хора.
На дансинга младите буйни американци я накараха да се почувства така, сякаш ги е познавала цял живот. Непрекъснато я канеха на танц, а Майк не я изпускаше от поглед. Когато оркестърът засвири последния валс, тя не можеше да повярва колко бързо е минала вечерта.
След като аплодисментите утихнаха, всички останаха на дансинга. Оркестърът засвири мелодия, която бе непозната на Мейзи, но напомняше на всички останали в помещението, че страната им е във война. Мнозина от младите мъже, които стояха мирно с ръка на сърцето и въодушевено пееха „Знаме, обсипано със звезди“, нямаше да доживеят да отпразнуват следващия си рожден ден. Също като Хари. „Ама че ненужно пилеене на живот“, помисли си Мейзи.
Майк я покани да се върнат в квартирата му за по чашка, преди ефрейторът да я откара обратно до дома й. Мейзи за първи път в живота си пиеше бърбън и питието бързо развърза езика й.
— Майк, имам проблем — каза тя, след като се настани на дивана. — И тъй като имам само една седмица да го реша, бих искала да се възползвам от здравия ти фабрикантски разум.
— Слушам те, скъпа — каза Майк. — Но трябва да те предупредя, че ако става въпрос за англичани, така и не успях да се настроя на вашата вълна. Всъщност ти си първата, с която мога да се отпусна. Сигурна ли си, че не си американка?
Мейзи се разсмя, отпи от бърбъна и си помисли, че вече е готова да направи много повече от това просто да сподели проблемите си с него.
— Всичко започна преди много години, когато притежавах заведение на Броуд стрийт, казваше се „При Тили“. Сега мястото е цялото в развалини, но някакъв човек ми предлага двеста паунда за терена.
— И какъв е проблемът?
— Нямам представа каква е реалната му цена.
— Е, едно нещо е сигурно — докато немците продължават бомбардировките, никой няма да строи нищо на онова място.
— Мистър Прендъргаст описа клиента си като търговец на недвижими имоти.
— Лично на мен ми намирисва повече на спекулант — каза Майк. — Някой, който купува опустошена земя на безценица, за да може след войната да направи удар. Честно казано, подобни типове са готови на всичко за бързи пари и си заслужават да бъдат ужилени.
— Но не е ли възможно двеста паунда да са почтена цена?
— Зависи от зестрата ти.
Мейзи се стегна.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Казваш, че цялата Броуд стрийт е била разрушена и че не е оцеляла нито една сграда, нали?
— Да. Но защо това може да направи малкия ми терен по-скъп?
— Ако онзи спекулант вече е сложил ръка на цялата останала земя на улицата, ти си в силна позиция да се пазариш. Всъщност можеш да му искаш много висока сума, защото твоят терен може да е единственият, който би му попречил да застрои всичко, ако го задържиш — макар че това ще е последното, което той би искал да научиш.
— И как да разбера дали имотът ми наистина е ценен?
— Кажи на банкера си, че няма да се съгласиш на по-малко от четиристотин паунда, и ще разбереш много бързо.
— Благодаря ти за съвета, Майк — каза Мейзи. Усмихна се, отпи още една глътка бърбън и припадна в обятията му.
28.
На следващата сутрин не можеше да си спомни кой я е докарал до вкъщи и как се е качила до стаята си.
— Аз те сложих да си легнеш — каза майка й, докато й наливаше чай. — Докара те един приятен млад ефрейтор. Дори ми помогна да те качим по стълбите.
Мейзи седна и започна да разказва на майка си за вечерта, като ясно даде да се разбере, че харесва Майк.
— Сигурна ли си, че не е женен? — попита майка й.
— Стига, мамо! Това беше първата ни среща.
— Настоятелен ли е?