— Мисля, че ме покани на театър следващата седмица, но не съм сигурна нито за деня, нито за театъра — каза тя.
В този момент влезе брат й Стан, седна и зачака да му поднесат каша. Изгълта я лакомо, а после си отвори една бира и я изпи на един дъх.
— Ще пия още една. Защото е неделя — заяви и се оригна оглушително.
Мейзи никога не говореше по време на сутрешния ритуал на Стан и обикновено тръгваше на работа преди той да успее да изкаже мнението си за всичко, което му мине през главата. Стана да тръгне за сутрешната служба в „Сейнт Мери“, но той изрева:
— Сядай! Искам да говоря с теб!
На Мейзи й се искаше да излезе, без да му отговаря, но Стан като нищо можеше да я удари, ако се ядоса. Така че седна.
— Какво ще правиш с ония двеста лири, които се каниш да гушнеш? — попита той.
— Откъде знаеш?
— Мама ми разказа всичко снощи, докато ти беше в града да се въргаляш с онзи твой префърцунен американец.
Мейзи се намръщи на майка си, която изглеждаше смутена, но не каза нищо.
— За твоя информация, Стан, майор Мълхоланд е джентълмен и онова, което правя в свободното си време, не е твоя работа.
— Щом е американец, значи ти си тъпа кучка, от мен да го знаеш. Те не питат, мислят си, че всичко им се полага.
— Казваш го от личен опит, не се и съмнявам — отбеляза Мейзи хапливо.
— Янките са си янки — заяви Стан. — Искат само едно и когато го получат, се омитат у дома и оставят нас да довършваме работата. Както направиха през първата война.
Мейзи си даде сметка, че няма смисъл да продължава разговора, така че продължи да седи мълчаливо с надеждата, че на брат й ще му мине бързо.
— Та какво ще правиш с парите? — попита Стан.
— Още не съм решила — отвърна Мейзи. — Във всеки случай това как харча парите си не ти влиза в работата.
— Влиза ми, и още как. Защото половината са мои — заяви Стан.
— И защо да са твои?
— Най-малкото защото живееш в къщата ми, така че ми се полагат. И да те предупредя, момиче, ако си мислиш да ми въртиш номера и ако не си получа дяла, така ще те посиня и почерня, че дори някое американско негро няма да те погледне.
— Гади ми се от теб, Стан — каза Мейзи.
— Ти само гледай как ще ти се догади, ако не снесеш парите, защото…
Мейзи стана, изтича по коридора, грабна палтото си и изхвърча навън, преди Стан да е успял да завърши тирадата си.
Щом погледна резервациите за обяд, Мейзи осъзна, че трябва да се погрижи двама от клиентите й да бъдат настанени колкото се може по-далеч един от друг. Постави Майк Мълхоланд на обичайната му маса, а Патрик Кейси — чак в другия край на салона.
Не беше виждала Патрик от близо три години и се питаше дали се е променил. Още ли беше така неустоимо красив и беше ли запазил ирландския си чар, който така я бе запленил при първата им среща?
Единият от въпросите намери отговора си веднага щом той влезе в заведението.
— Много се радвам да ви видя след толкова време, мистър Кейси — каза тя и го поведе към масата му. Няколко жени на средна възраст се загледаха в красивия ирландец. — Този път дълго ли ще останете при нас? — попита, докато му подаваше менюто.
— Зависи от вас — отвърна Патрик, отвори менюто, но така и не го погледна.
Мейзи се надяваше, че никой не е забелязал как се изчервява. Обърна се и видя Майк Мълхоланд при рецепцията; никога не би позволил някой друг освен Мейзи да го отведе до масата му. Тя забърза към него и прошепна:
— Здравей, Майк. Запазила съм ти обичайната маса. Заповядай.
— Благодаря.
След като Майк насочи вниманието си към менюто (макар че всяка неделя винаги си поръчваше едно и също — супата на деня, варено телешко и йоркширски пудинг), тя мина през салона, за да вземе поръчката на Патрик.
През следващите два часа следеше внимателно двамата мъже, като в същото време се опитваше да наглежда и стотината други клиенти. Когато часовникът в салона удари три, бяха останали само двама души — Джон Уейн и Гари Купър, помисли си Мейзи, дебнещи кой ще посегне пръв към револвера като в каубойските филми. Тя сгъна сметката на Майк, постави я на поднос и му я занесе. Той плати, без да я поглежда, и каза:
— Великолепна храна, както винаги. Надявам се, че уговорката за театъра във вторник вечерта си остава?
— Великолепна уговорка, както винаги — подразни го Мейзи.
— Значи ще се видим в осем — каза той, стана, усмихна й се и тръгна към изхода.