— А сега ще посочвам напосоки някоя буква и да видим дали ще я познаете.
При втория опит Мейзи назова повече от половината букви, а при третия вече водеше хора. Когато часът изтече, единствено мистър Холкомби можеше да се досети, че това е първият й урок от двайсет години. И Мейзи изобщо не бързаше да си тръгва.
— За следващия урок в сряда — каза мистър Холкомби — искам всички да можете да изписвате буквите от азбуката в правилния им ред.
Мейзи смяташе да овладее азбуката до вторник, така че да не се изложи в клас.
— С онези, които не могат да се отбият с мен до кръчмата за питие, ще се видим в сряда.
Мейзи се измъкна от чина си и тръгна към изхода, докато останалите наобиколиха учителя с куп въпроси.
— Няма ли да дойдете в кръчмата, мисис Клифтън? — попита учителят точно когато Мейзи стигна до вратата.
— Благодаря, мистър Холкомби. С удоволствие — чу се да отговаря тя и се присъедини към останалите. Излязоха заедно и тръгнаха по улицата към „Шип Ин“.
Един по един учениците се разотидоха, докато накрая на бара останаха само двамата.
— Имате ли изобщо представа колко сте умна? — попита мистър Холкомби, след като й поръча втори портокалов сок.
— Но аз напуснах училище на дванайсет и не мога нито да чета, нито да пиша.
— Може и да сте напуснали училище прекалено рано, но никога не сте преставали да се учите. А и тъй като сте майка на Хари Клифтън, вероятно накрая вие ще учите мен.
— Нима Хари ви е учил?
— Всеки ден, без да го осъзнава. Но пък аз знаех от самото начало, че е по-умен от мен. Само се надявах да успея да го насоча към Бристолската гимназия, преди да го е открил и той.
— И успяхте ли? — с усмивка попита Мейзи.
— На косъм беше — призна Холкомби.
— Последни поръчки! — извика барманът.
Мейзи погледна часовника зад бара. Не можеше да повярва, че вече е 21:30. Трябваше да спазват вечерния час и да затъмнят всички прозорци.
Изглеждаше естествено мистър Холкомби да я изпрати — в края на краищата се познаваха от толкова години. Докато вървяха по неосветените улици, той й разказа още много истории за Хари, които я направиха щастлива и в същото време я натъжиха. Личеше си, че Хари липсва и на мистър Холкомби, и Мейзи се почувства виновна, че не му е благодарила още преди години.
— Знаете ли, не зная малкото ви име — каза Мейзи, когато стигнаха вратата на дома й на Стил Хаус Лейн.
— Арнолд — отвърна той.
— Отива ви — рече тя. — Мога ли да ви наричам Арнолд?
— Разбира се.
— А вие трябва да ме наричате Мейзи. — Тя извади ключа и го пъхна в ключалката. — Лека нощ, Арнолд. Ще се видим в сряда.
Вечерта в театъра събуди у Мейзи много радостни спомени за дните, когато Патрик Кейси я водеше на театър всеки път, когато посещаваше Бристол. И точно когато споменът за Патрик бе избледнял и тя започна да се среща с друг мъж, с когото като че ли би могла да има бъдеще, този проклетник цъфна отново в живота й. Вече й беше казал, че има причина да иска да я види, и Мейзи не се съмняваше каква точно е тази причина. Не искаше да му позволява отново да внася смут в живота й. Помисли си за Майк. Той бе един от най-милите и свестни мъже, на които беше попадала, и бе така простодушен в опитите си да скрие чувствата си към нея.
Едно от нещата, което бе научила от Патрик, бе никога да не закъснява за театър. Според него нямаше нищо по-смущаващо от това да настъпваш хората, докато се мъчиш да се добереш в тъмното до неизбежните централни места след вдигането на завесата.
Влезе в театъра десет минути преди началото на представлението. Майк я чакаше във фоайето с програма в ръка. Щом го видя, тя се усмихна и неволно си помисли как всеки път той успява да повдигне духа й. Майк отвърна на усмивката и нежно я целуна по бузата.
— Не знам много за Ноъл Кауард — призна, докато й подаваше програмата, — но пиесата била за мъж и жена, които не могат да решат за кого да се оженят.
Мейзи не каза нищо, докато влизаха в залата. Когато стигнаха до центъра на реда, се запита как Майк е успял да се сдобие с такива великолепни места за представление, билетите за което отдавна бяха продадени.
Щом светлините заглъхнаха и завесата се вдигна, той хвана ръката й. Пусна я само когато на сцената излезе Оуен Неърс и публиката избухна в аплодисменти. Мейзи бе завладяна от сюжета, макар приликата със собственото й положение да бе прекалено голяма, за да се чувства комфортно. Магията обаче бе развалена от пронизителния вой на сирената, която заглуши думите на мистър Неърс. Публиката нададе колективен стон, актьорите забързано напуснаха сцената и вместо тях се появи директорът на театъра и бързо и ефективно организира план за евакуация, която би зарадвала сърцето на всеки старши сержант. Жителите на Бристол отдавна бяха запознати с въздушните визити на германците, които нямаха намерение да им възстановят цената на билетите.