— Нима сте готови да правите бизнес с немците? — невярващо попита Мейзи.
— Не, като компания винаги ясно сме показвали на чия страна са предпочитанията ни, но едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че доста от сънародниците ми с готовност въртят бизнес с германците. Заради това преживяхме две трудни години, но след като американците влязоха във войната, дори ирландците започнаха да вярват, че Съюзниците могат в крайна сметка да излязат победители.
Това беше шансът й да каже на Патрик за един конкретен американец, но Мейзи не се възползва от него.
— И какво те води в Бристол сега? — попита тя.
— Най-просто казано, ти.
— Аз? — Мейзи бързо се опита да измисли някакъв убедителен начин да насочи отново разговора към не толкова лични теми.
— Да. Нашият управител ще се пенсионира в края на годината и президентът ми предложи да заема мястото му.
— Поздравления — каза Мейзи, облекчена, че вече са на по-сигурна почва. — А ти искаш да ме наемеш като твой заместник — добави, опитвайки се да го обърне на шега.
— Не. Искам да станеш моя съпруга.
Тонът на Мейзи се промени.
— Патрик, през тези три години не ти ли е минавало поне веднъж през главата, че в живота ми може да има и друг?
— Всеки ден — призна Патрик. — Точно затова дойдох да открия дали има някой друг.
Мейзи се поколеба.
— Да, има.
— И ти е предложил да се омъжиш за него?
— Да — прошепна тя.
— Прие ли предложението му?
— Но, но му обещах да му отговоря, преди да се върне в Америка в края на месеца — по-твърдо отвърна тя.
— Това означава ли, че все още имам шанс?
— Честно казано, Патрик, шансовете са против теб. Изчезна за близо три години, а после внезапно се появяваш най-неочаквано, сякаш не се е случило нищо.
Патрик не се опита да се защити, а докато сервитьорът поднасяше храната им, каза само:
— Де да беше така лесно.
— Патрик, винаги е било лесно. Ако ми беше поискал ръката преди три години, с най-голяма радост щях да скоча на първия кораб за Ирландия.
— Тогава не можех да ти поискам ръката.
Мейзи остави ножа и вилицата си, без да опита храната.
— Винаги съм се чудила дали си женен.
— Защо не ме попита тогава?
— Бях толкова влюбена в теб, Патрик, че бях готова да понеса дори това оскърбление.
— И да си мислиш, че съм се върнал в Ирландия само защото не бих могъл да ти предложа да ми станеш жена.
— Това промени ли се?
— Да. Брайони ме напусна преди повече от година. Срещна човек, който проявяваше към нея по-голям интерес, отколкото аз — нещо, което едва ли може да се нарече трудно.
— Господи, защо животът трябва винаги да е толкова сложен? — промълви Мейзи.
Патрик се усмихна.
— Съжалявам, че отново разстройвам живота ти, но този път няма да се откажа така лесно, не и докато ми остава и най-мъничък шанс.
Наведе се през масата и взе ръката й. Секунди по-късно сервитьорът отново се появи, погледна с безпокойство недокоснатата храна и попита:
— Всичко наред ли е, сър?
— Не — отвърна Мейзи. — Не е.
Отново лежеше будна и мислеше за двамата мъже в живота си. За Майк, така надежден и мил, който щеше да й остане верен до края на живота си, и за Патрик, така вълнуващ, така жив, с когото никога нямаше да изпита скука. През нощта промени на няколко пъти решението си; никак не й помагаше фактът, че разполага с толкова малко време.
На сутринта майка й беше безцеремонно категорична, когато Мейзи я попита за кого би се омъжила, ако е на нейно място.
— За Майк — без колебание отвърна тя. — Той е много по-надежден в дългосрочен план, а бракът е нещо дългосрочно. Пък и така или иначе, никога не бих се доверила на ирландец.
Мейзи обмисли думите й и тъкмо щеше да й зададе друг въпрос, когато Стан нахълта в стаята. Изгълта кашата си и отново започна да й досажда.
— Днес няма ли да се виждаш с банкера?
Мейзи не отговори.
— Така си и мислех. Само гледай да се прибереш направо вкъщи със стотачката ми. Не го ли направиш, ще тръгна да те търся.
— Колко мило, че ви виждам отново, мадам — каза мистър Прендъргаст, докато водеше Мейзи към креслото малко след четири следобед. Изчака я да се настани и продължи: — Успяхте ли да помислите върху щедрото предложение на клиента ми?