Стиснал корема си, Стан лежеше на пода и очакваше ритник. Учителят се извисяваше над него и го чакаше да се съвземе. Стан най-сетне успя да се изправи и заотстъпва към вратата, без нито за миг да изпуска от поглед Холкомби. След като реши, че е на безопасно разстояние, погледна отново Мейзи, която все още лежеше свита на пода и хлипаше.
— По-добре не се прибирай у дома без парите ми, че лошо ти се пише! — изръмжа той. И без да каже нито дума повече, излезе и затръшна вратата.
Мейзи бе твърде уплашена, за да помръдне. Останалите ученици прибраха книгите си и тихомълком излязоха. Тази вечер никой нямаше да ходи в кръчмата.
Мистър Холкомби приклекна до Мейзи и сложи ръка на треперещите й рамене.
— По-добре да пренощуваш при мен, Мейзи. Ще приготвя легло в свободната стая. Можеш да останеш колкото поискаш.
Ема Барингтън
1941 — 1942
31.
— Шестдесет и четвърта и Парк — каза Ема, докато се качваше в таксито пред кантората на Сефтън Джелкс на Уолстрийт.
Седна на задната седалка и се опита да измисли какво да каже на баба Филис, когато — или ако — прекрачи прага й, но радиото в колата гърмеше толкова силно, че не й позволяваше да се съсредоточи. Понечи да помоли шофьора да намали звука, но вече беше научила, че нюйоркските таксиметрови шофьори страдат от избирателна глухота, макар рядко да бяха тъпи и никога — неми.
Докато слушаше коментатора, който с развълнуван тон описваше какво се е случило на някакво място на име Пърл Харбър, Ема се примири с мисълта, че първият въпрос на Филис ще е „какво те води в Ню Йорк“, последван от „откога си тук“ и „защо идваш да ме видиш чак сега“. Нямаше приемлив отговор за никой от въпросите, освен ако не беше готова да разкаже всичко — нещо, което искаше да избегне, защото не беше казала всичко дори на майка си.
А възможно ли бе да съществува някаква дългогодишна фамилна вражда, за която тя да не знае? Ами ако Филис беше саможива, разведена, омъжена отново или побъркана?
Спомняше си само, че беше виждала веднъж някаква коледна картичка, подписана от Филис, Гордън и Алистър. Дали единият беше съпруг, а другият син? На всичкото отгоре Ема не разполагаше с абсолютно никакво доказателство, че наистина е нейна внучка.
Когато таксито спря пред предната врата и Ема подаде четвърт долар на шофьора, увереността й се беше стопила още повече.
Слезе от колата, погледна импозантната четириетажна сграда и на няколко пъти промени решението си дали да почука. Накрая реши да обиколи близките преки с надеждата, че ще успее да събере кураж. Докато вървеше по 64-та, неволно забеляза, че нюйоркчани бързат с обичайното си трескаво темпо, но че на лицата им е изписано безпокойство и шок. Някои поглеждаха към небето. Да не би да си мислеха, че следващото японско въздушно нападение може да е срещу Манхатън?
На ъгъла на Парк стоеше вестникарче и крещеше с пълно гърло: „Америка обявява война! Четете последните новини!“.
Реши, че едва ли би могла да избере по-лош ден за посещение при баба Филис. Може би щеше да е по-разумно да се върне в хотела и да го остави за утре? Но с какво утрешният ден можеше да е по-различен от днешния? Парите й почти бяха свършили, а щом Америка вече беше във война, как можеше да се върне в Англия и най-вече при Себастиан, от когото изобщо не бе имала намерение да се отделя за повече от две седмици?
Изкачи петте стъпала към блестящата черна врата с голямо излъскано месингово чукче. Може би баба Филис бе излязла. Може би се беше преместила. Тъкмо се канеше да почука, когато забеляза на стената звънец с надпис „Доставки“. Натисна го и отстъпи крачка назад. Определено предпочиташе да се срещне с човека, който се занимаваше с доставките.
След секунди вратата се отвори и на прага застана висок, елегантно облечен мъж с черно сако, панталони на райе, бяла риза и сива вратовръзка.
— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той. Явно беше преценил, че Ема няма нищо общо с никакви доставки.
— Казвам се Ема Барингтън — каза тя. — Внучка съм на госпожа Филис Стюарт. Тя дали си е вкъщи?
— Вкъщи е, мис Барингтън. Понеделник следобед е времето, когато играе бридж. Ако бъдете така добра да влезете, ще уведомя мисис Стюарт, че сте тук.
— Мога да дойда и утре, ако не е удобно… — почна Ема, но той вече беше затворил вратата зад нея и се отдалечаваше по коридора.