Братовчедът Алистър пристигна няколко минути по-късно, облечен в официално сако за вечерята с майка си — типичен представител на англичани в чужбина.
Ема предположи, че е на около петдесет. Добрият му шивач беше успял умело да замаскира факта, че носи няколко излишни килограма. Чувството му за хумор може наистина да бе малко сухо, но иначе бе безспорно умен, забавен и добре информиран, макар че се разприказва малко повече за делото, върху което работеше в момента. Нямаше нищо чудно, когато гордата му майка сподели с Ема, че Алистър е станал младши съдружник в кантората след смъртта на съпруга й. Ема предположи, че Филис е наясно защо синът й не е женен.
Не беше сигурна дали превъзходната храна, отличното вино или просто американското гостоприемство й помогнаха да се отпусне дотолкова, че накрая им разказа всичко, което й се беше случило от последния път, когато Филис я бе виждала на хокейното поле в училище „Ред Мейдс“.
Когато стигна до причината да прекоси Атлантика въпреки всички рискове, двамата я зяпаха, сякаш виждаха пришълец от друга планета.
След като се справи с последната хапка плодова торта и насочи вниманието си към щедрата порция бренди, Алистър се зае да разпитва неочакваната гостенка, сякаш тя беше свидетел на противниковата страна в съдебната зала.
— Трябва да кажа, майко — рече накрая, докато сгъваше салфетката си, — че този случай изглежда далеч по-обещаващ от „Амелгамейтид Уайър“ срещу „Ню Йорк Илектрик“. С нетърпение очаквам да кръстосам шпага със Сефтън Джелкс.
— Защо ви е да си губите времето с Джелкс, след като е много по-важно да открием Хари и да изчистим името му? — попита Ема.
— Напълно съм съгласен — каза Алистър. — Но имам чувството, че едното ще доведе до другото.
Взе нейното копие на „Дневникът на един осъден“, но не го отвори, а само заразглежда гръбчето.
— Кой е издателят? — попита Филис.
— „Вайкинг Прес“ — отвърна Алистър, докато вадеше очилата си.
— Не друг, а Харолд Гинзбърг.
— Мислиш ли, че той и Макс Лойд са съучастници в тази измама? — обърна се Алистър към майка си.
— Определено не — отвърна тя. — Баща ти навремето ми каза, че се е срещал с Гинзбърг в съда. Помня, че го описа като сериозен противник, но и човек, който никога не би помислил да заобиколи закона, още по-малко да го наруши.
— В такъв случай имаме известен шанс, защото ако наистина е така, той няма да се зарадва да научи какво е скалъпено от негово име. Все пак ще се наложи да прочета книгата, преди да си уговоря среща с издателя. — Усмихна се на Ема. — Ще съм много любопитен да открия как ще реагира мистър Гинзбърг, като те види, Ема.
— А аз — обади се Филис — ще съм не по-малко любопитна да открия какво мисли Ема за Харолд Гинзбърг.
— Туш, майко — предаде се Алистър.
След като Паркър наля на Алистър второ бренди и запали пурата му, Ема се осмели да попита братовчед си какви според него са шансовете й да й позволят да посети Хари в Лейвънхам.
— Утре ще подготвя молба от твое име — обеща той, докато подръпваше енергично от пурата. — Да видим дали няма да се справя малко по-добре от твоя услужлив детектив.
— Моят услужлив детектив ли?
— Необичайно услужлив — потвърди Алистър. — Изумен съм, че след като е разбрал, че е замесен Джелкс, детектив Коловски изобщо се е съгласил да се срещне с теб.
— Аз пък изобщо не се изненадвам, че е бил услужлив — обади се Филис и намигна на Ема.
32.
— И твърдите, че тази книга е написана от съпруга ви?
— Не, мистър Гинзбърг — отвърна Ема. — С Хари Клифтън не сме женени, макар че аз съм майката на детето му. Но иначе да, Хари наистина е написал „Дневникът на един осъден“ в затвора Лейвънхам.
Харолд Гинзбърг махна очилата за четене от върха на носа си и се вгледа по-внимателно в младата жена, седяща от другата страна на бюрото му.
— Имам малък проблем с твърдението ви — каза той. — И смятам, че трябва да ви посоча, че всяко изречение в дневника е написано от ръката на мистър Лойд.
— Преписал е работата на Хари дума по дума.
— За да е възможно това, мистър Лойд би трябвало да е бил в една и съща килия с Том Брадшоу, което лесно може да се провери.