А Хюго Барингтън? Виждал ли го беше някой след изчезването му в деня, когато Хари щеше да се ожени за дъщеря му? Щеше ли да намери начин да изпълзи отново и да си спечели благоволение, след като всички повярват, че Хари е мъртъв? Изхвърли и Барингтън от ума си. Още не искаше да приеме, че този човек може да е баща му.
После мислите му се насочиха към майка му и Хари се усмихна. Надяваше се, че тя ще намери добро приложение за десетте хиляди, които бе обещал да й изпрати Джелкс, след като Хари се съгласи да се представи за Том Брадшоу. Реши, че с повече от две хиляди лири в банката ще може да напусне работата си като сервитьорка в „Гранд Хотел“ и да си купи онази малка къщичка в провинцията, за която си мечтаеше. Това бе единственото хубаво нещо, което можеше да излезе от цялата тази история.
Ами сър Уолтър Барингтън, който винаги се беше отнасял с него като със собствен внук? Ако Хюго беше бащата на Хари, то сър Уолтър наистина бе негов дядо. В такъв случай Хари се явяваше наследник на имението Барингтън и един ден щеше да стане сър Хари Барингтън. Хари обаче искаше титлата да бъде наследена от приятеля му Джайлс, законния син на Хюго Барингтън. Дори нещо повече — отчаяно желаеше да докаже, че истинският му баща е Артър Клифтън. Така щеше да има някакъв шанс да се ожени за любимата си Ема. Помъчи се да забрави къде ще прекара следващите шест години.
В седем сутринта прозвуча сирена, за да събуди онези затворници, които бяха прекарали тук достатъчно дълго, за да се радват на нощен сън. „Когато спиш, не си в затвора“ — беше измърморил Куин, преди да заспи като пън и да захърка. Хъркането му не тормозеше Хари. Куин нямаше никакви шансове да се сравнява с постиженията на вуйчо му Стан.
През дългата безсънна нощ Хари беше взел решение за няколко неща. За да се справи с вцепеняващата жестокост на изгубеното време, „Том“ щеше да бъде образцов затворник с надеждата, че присъдата му ще бъде намалена за добро поведение. Щеше да започне работа в библиотеката и да си води дневник за случилото се преди осъждането му и за всичко преживяно зад решетките. Щеше да се поддържа във форма, така че ако войната в Европа се затегне, да е готов да постъпи в армията веднага щом го освободят.
Когато Хари слезе от нара, Куин вече беше облечен.
— И сега какво? — попита Хари като нов ученик в първия учебен ден.
— Закуска — отвърна Куин. — Обличай се, вземай чинията и чашата и гледай да си готов, когато надзирателят отключи килията. Замотаеш ли се и за секунда, може да ти затръшне вратата в лицето.
Хари започна забързано да намъква панталоните си.
— И без приказки по пътя към стола — добави Куин. — Така привличаш внимание, а това дразни старите пандизчии. По принцип не бива да заговаряш никой непознат през първите две години.
Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали Куин се шегува. Ключът се завъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Куин изхвърча навън като хрътка на състезание и Хари го последва по петите. Вляха се в дългата опашка мълчаливи затворници, която се точеше по пътеката пред отворените килии към виещата се стълба към долния етаж, където щяха да се присъединят към събратята си по участ за закуска.
Колоната спря много преди да стигнат столовата. Хари гледаше дежурните с къси бели престилки, които стояха зад котлоните. Един надзирател с палка и дълга бяла престилка наблюдаваше никой да не получава по-голяма порция от положеното.
— Много се радвам да ви видя отново, мистър Сидел — тихо му каза Пат, когато дойде неговият ред, и двамата се здрависаха като стари приятели.
Този път Хари не видя да се разменят никакви пари, но отсеченото кимане на мистър Сидел показа, че сделката е сключена.
Хари вървеше след Куин и подаваше чинията си също като него. Сложиха му препържено яйце, картофи, които бяха повече черни, отколкото златисти, и полагащите се две филийки баят хляб. Дежурните го гледаха объркано, докато им благодареше, сякаш е гост на чаено парти у местния викарий.
— По дяволите — измърмори Хари, когато последният дежурен вдигна чайника с кафе. — Забравих си чашата в килията.
Дежурният напълни чашата на Куин до ръба.
— Следващия път не я забравяй — подметна Куин през рамо.
— Никакви приказки по опашката! — извика Хеслер и тупна палката си в облечената си в ръкавица ръка.
Куин поведе Хари към една дълга маса и седна срещу него. Хари бе толкова гладен, че погълна всяка трошица. Яйцето бе най-мазното, което бе вкусвал през живота си. Дори се замисли да оближе чинията — и се сети за приятеля си Джайлс и за един друг първи ден.