Пътуването до Бристол обикновено му отнемаше около двайсет минути с неговата „Лагонда“, но днес продължи повече от час, преди най-сетне да стигнат автогарата. Хюго не беше нито първият, нито последният слязъл. Погледна си часовника — 14:38. Разполагаше с достатъчно време.
Тръгна нагоре към гара Темпъл Мийдс (никога не беше забелязвал наклона, но пък и никога не му се беше налагало да носи багажа си), нареди се на дълга опашка и си взе билет трета класа до Фишгард. Попита от кой перон ще тръгне влакът и след като научи, застана под един незапален газов фенер.
Когато влакът най-сетне пристигна, се качи и си намери място в средата на третокласното купе, което бързо се напълни. Не откъсваше поглед от куфара си на багажника.
Щом влакът потегли, си позволи да въздъхне с облекчение. Беше доволен, че Бристол изчезва в далечината. Настани се по-удобно и се замисли за решението, което бе взел. Утре по това време щеше да е в Корк. Нямаше да се чувства в безопасност, докато кракът му не стъпеше на ирландска земя. Трябваше обаче да пристигнат в Суонси по разписание, ако искаше да се прекачи на влака за Фишгард.
Влакът пристигна в Суонси половин час преди заминаването на другия — време за чаша чай и кифла в бюфета на гарата. Не беше „Ърл Грей“, но Хюго бе прекалено уморен, за да му пука. Изпи го, излезе от бюфета и зачака влака за Фишгард на друг тъмен перон.
Влакът закъсняваше, но фериботът едва ли щеше да напусне пристанището, без да го изчака. След нощувка в Корк Хюго щеше да си плати място на първия кораб до Америка. Там можеше да започне нов живот с парите, които щеше да изкара от продажбата на Барингтън Хол.
Идеята, че домът на предците му отива на търг, го накара за първи път да си помисли за майка си. Къде щеше да живее тя след продажбата на къщата? Винаги можеше да иде при Елизабет в Имението. В края на краищата там имаше повече от достатъчно място. Ако ли не, можеше да се премести при Харви, които имаха три къщи, без да се броят многобройните хижи в именията им.
След това мислите му се насочиха към „Барингтън Шипинг Лайн“ — бизнес, изграден от две поколения Барингтън, който той бе провалил.
Помисли си за Олга Петровски. Радваше се, че няма да я види никога повече. След това се сети за Джайлс, който го беше отбягвал, след като се бе измъкнал от плен и се беше върнал в Бристол. Хората редовно го питаха за героичния му син и всеки път Хюго трябваше да измисля някаква нова история. Това вече нямаше да е необходимо — след като стигнеше Америка, пъпната връв най-сетне щеше да бъде отрязана, макар че в бъдеще (а Хюго бе твърдо решен това бъдеще да е далечно) Джайлс щеше да наследи фамилната титла плюс „всичко, което върви с нея“, макар то вече да не струваше и хартията, на която щеше да бъде написано.
Но най-вече Хюго мислеше за себе си — удоволствие, което беше прекъснато едва когато влакът пристигна във Фишгард. Той изчака всички да слязат, свали куфара си от багажника и излезе на перона.
Ориентира се по мегафоните: „Автобуси до пристанището! Автобуси до пристанището!“. Бяха общо четири. Хюго избра третия. Този път пътуването бе кратко и той нямаше как да не забележи терминала въпреки угасените светлини. Последва още една дълга опашка за билет трета класа, този път за ферибота до Корк.
На борда си намери кътче, в което не би се заврял никой уважаващ себе си котарак. Почувства се в безопасност едва когато чу двете изсвирвания на сирената и усети лекото поклащане, когато корабът се отдели от кея.
Щом фериботът заобиколи вълнолома, Хюго най-сетне изпита облекчение. Беше толкова изтощен, че положи глава върху куфара си и заспа дълбоко.
Не беше сигурен колко е спал, но по едно време някой го потупа по рамото. Той отвори очи и видя двама мъже, извисяващи се над него.
— Сър Хюго Барингтън? — попита единият.
Нямаше смисъл да отрича. Двамата го хванаха, изправиха го грубо и му казаха, че е арестуван. След което последва дълъг списък обвинения.
— Но аз пътувам за Корк — запротестира Хюго. — Вече не сме ли в международни води?
— Не — каза вторият полицай. — Връщаме се във Фишгард.
Вратата на килията се отвори и някакъв мъж с униформа му донесе закуска на поднос — нито закуската, нито подносът, нито пък униформата бяха от онези, които сър Хюго бе свикнал да вижда рано сутрин. Един поглед към пържената филийка и залетите с олио домати му беше достатъчен, за да бутне подноса настрани. Зачуди се колко ли време ще мине, преди да почне да яде тази храна. Полицаят се върна след няколко минути, взе подноса, изнесе го и затръшна вратата.