— Добра работа, Прендъргаст. Знаех си, че мога да разчитам на вас.
— Благодаря, сър. Сега остава само да подпишете договора с мисис Клифтън, след което ще мога да приема чека на „Юнайтед Доминиън“.
Хюго си погледна часовника.
— Вече минава четири. Първата ми работа утре сутринта ще е да мина през банката.
Прендъргаст се окашля.
— Това означава в девет часа, сър Хюго. И мога ли да запитам дали все още разполагате с осемстотинте паунда, които ви платих авансово в брой вчера?
— Да, у мен са. Какво значение има това?
— Смятам, сър Хюго, че би било почтено да платим на мисис Клифтън нейните хиляда паунда, преди да приемем чека на „Юнайтед Доминиън“. По-добре е да си спестим смущаващи въпроси за в бъдеще.
— Така е — съгласи се Хюго, докато гледаше куфара си. Изпитваше облекчение, че не е похарчил нито пени от парите.
— Това е всичко — каза Прендъргаст. — Нямам какво друго да добавя, освен да ви поздравя за сключването на една изключително изгодна сделка.
Мис Потс се появи на вратата.
— Изпълнителният директор чака да се види с вас, сър.
— Да влезе.
Комптън влезе веднага.
— Чу ли добрата новина, Рей? — попита Хюго.
— Да, господин президент. Дойде точно в най-подходящия момент.
— В смисъл?
— На следващото заседание на борда трябва да представите годишните резултати на компанията и макар че се налага да обявим сериозни загуби за тази година, новата поръчка гарантира, че догодина ще излезем на печалба.
— И то не само за една, а за цели пет — каза Хюго и размаха триумфално писмото от министъра. — Подготви дневния ред за заседанието на борда, но не включвай новината за държавната поръчка. Предпочитам да я известя лично.
— Както желаете, господин президент. Ще се погрижа съответните документи да са на бюрото ви утре по обед — каза Комптън и излезе.
Хюго прочете писмото на министъра за четвърти път.
— Трийсет хиляди годишно — каза на глас.
В същия миг телефонът иззвъня.
— Търси ви някой си мистър Фостър от агенция за недвижими имоти „Савилс“ — каза мис Потс.
— Свържете ме.
— Добро утро, сър Хюго. Казвам се Фостър, старши съдружник в „Савилс“. Помислих си, че няма да е зле да се срещнем и да обсъдим инструкциите ви за продажбата на Барингтън Хол. Какво ще кажете да обядваме в моя клуб?
— Няма да е нужно, Фостър. Промених решението си. Барингтън Хол вече не се продава — отвърна Хюго и затвори.
Прекара остатъка от следобеда в подписването на купчината писма и чекове, които му беше донесла секретарката. Минаваше шест, когато най-сетне сложи капачката на писалката си.
— Повикайте Танкок — каза Хюго, когато мис Потс се върна да вземе кореспонденцията.
— Да, сър — отвърна секретарката с леко неодобрение.
Докато чакаше Танкок, Хюго коленичи и отвори куфара. Загледа се в осемстотинте паунда, които щяха да му помогнат да оцелее в Америка, докато чака парите от продажбата на Барингтън Хол. Сега същите тези банкноти щяха да му донесат цяло състояние от Броуд стрийт.
Когато на вратата се почука, той рязко затвори куфара и бързо седна зад бюрото.
— Танкок — оповести мис Потс, пусна посетителя и затвори вратата.
Докерът тръгна уверено през кабинета към бюрото на президента.
— Какво е толкова спешно, че не може да почака? — попита Хюго.
— Дойдох да прибера петачката, която ми дължите — заяви Танкок и го изгледа тържествуващо.
— Не ти дължа нищо — каза Хюго.
— Но аз уговорих сестра си да продаде онзи парцел, нали?
— Разбрахме се за двеста паунда, а сега ми се налага да й платя пет пъти повече, така че, както казах, не ти дължа нищо. Махай се от кабинета ми и се връщай на работа.
Стан не помръдна.
— Нося и онова писмо, което казахте, че искате.
— Какво писмо?
— Писмото, което Мейзи получи от доктора на американския кораб.
Хюго беше забравил за съболезнователното писмо от другаря на Хари Клифтън и не можеше да си представи какво значение има то сега, след като Мейзи се беше съгласила на продажбата.
— Ще ти дам един паунд за него.