— Това е прекалено! — възкликна Джелкс и скочи от стола си. — Вече подготвих обжалване, което недвусмислено ще покаже на съдебните заседатели, че полицията е арестувала погрешния човек.
— Значи през цялото време сте знаели, че става въпрос за Хари — каза Ема и се облегна назад.
Джелкс за момент онемя от упрека й. Ема се възползва от мълчанието му.
— А сега нека ви кажа какво ще стане, мистър Джелкс. Когато напролет „Вайкинг“ издадат първата тетрадка на Хари, ще бъде свършено не само с репутацията и кариерата ви, но и също като Хари ще откриете от личен опит какво представлява животът в Лейвънхам.
В отчаянието си Джелкс се обърна към Гинзбърг.
— Мислех си, че е в интерес и за двете страни да стигнем до удовлетворяващо решение, преди цялата тази история да стане неуправляема.
— Какво предлагате, мистър Джелкс? — попита Гинзбърг, като се мъчеше да звучи помирително.
— Нима ще оставите този мошеник да се измъкне? — обади се Ема.
Гинзбърг вдигна ръка.
— Ема, най-малкото, което можем да направим, е да го изслушаме.
— Също както той е изслушал Хари ли?
Джелкс се обърна към Гинзбърг.
— Ако смятате, че ще успеете да не публикувате по-ранната тетрадка, мога да ви уверя, че ще си заслужава.
— Не мога да повярвам, че го приемате на сериозно — пак се обади Ема.
Джелкс продължи да говори на Гинзбърг, сякаш Ема я нямаше в стаята.
— Естествено, разбирам, че ако решите да не публикувате, това ще означава значителни пропуски за вас.
— Ако използваме за сравнение „Дневникът на един осъден“ — каза Гинзбърг, — говорим за над сто хиляди долара.
Сумата явно изненада Джелкс, защото той не отговори.
— Да не забравяме и двайсетте хиляди аванс, платен на Лойд — продължи Гинзбърг. — Тази сума трябва да се прехвърли на мистър Клифтън.
— Ако Хари беше тук, веднага щеше да ви каже, че изобщо не се интересува от парите, мистър Гинзбърг, а само иска този човек да се озове в затвора.
Гинзбърг изглеждаше ужасен.
— Моето издателство не си е изградило репутацията от скандални клюки, Ема, така че преди да взема окончателно решение дали да публикувам, или не, трябва да помисля как по-изтъкнатите ми автори биха реагирали на подобна публикация.
— Колко прав сте само, мистър Гинзбърг — възкликна Джелкс. — Репутацията е всичко.
— Вие пък откъде бихте могли да знаете? — остро попита Ема.
— Като стана въпрос за изтъкнати автори — малко помпозно продължи Джелкс, без да обръща внимание на думите й, — сигурно знаете, че кантората ми има привилегията да представлява домакинството на Франсис Скот Фицджералд. — Облегна се в стола си. — Спомням си как Скоти ми казваше, че ако му се наложи да сменя издателя, би се насочил към „Вайкинг“.
— Нима ще се хванете на този номер? — обади се Ема.
— Ема, скъпа, има моменти, когато е разумно да се гледа в дългосрочен план.
— Колко дългосрочен имате предвид? Шест години ли?
— Ема, просто правя онова, което е в интерес на всички.
— На мен пък ми се струва, че правите онова, което в крайна сметка е във ваш интерес. Защото стане ли дума за пари, май не сте по-различен от него — заяви тя и посочи Джелкс.
Гинзбърг като че ли се обиди, но бързо възвърна самообладанието си и се обърна към адвоката.
— Какво имате предвид, мистър Джелкс?
— Ако се съгласите да не публикувате първата тетрадка в каквато и да било форма, с радост ще ви изплатя компенсация, еквивалентна на сумата, която сте спечелили за „Дневникът на един осъден“, като освен това ще ви възстановя изцяло двайсетте хиляди долара, които сте платили авансово на мистър Лойд.
— Мистър Гинзбърг, я направо ме целунете по бузата — предложи Ема. — Така той ще знае на кого да даде трийсетте сребърника.
— А Фицджералд? — попита Гинзбърг, без да й обръща внимание.
— Ще ви отстъпя правата за публикуване на произведенията му за период от петдесет години при същите условия като тези за сегашния му издател.
Гинзбърг се усмихна.
— Подгответе договора, мистър Джелкс. С удоволствие ще го подпиша.
— И какъв псевдоним ще използвате при подписването? — поинтересува се Ема. — Юда ли?
Гинзбърг сви рамене.
— Бизнесът си е бизнес, скъпа. А и вие с Хари няма да останете с празни ръце.