— Радвам се, че го споменавате, мистър Гинзбърг — каза Джелкс, — защото от известно време държа у себе си чек за десет хиляди долара на името на майката на Хари Клифтън. Поради избухването на войната нямаше как да й го изпратя. Мис Барингтън, може би ще бъдете така добра да го дадете на мисис Клифтън, когато се върнете в Англия?
И плъзна чека по бюрото.
— Никога нямаше да споменете за чека, ако не бях прочела за него в първата тетрадка, когато сте дали на Хари думата си — да изпратите на мисис Клифтън десет хиляди долара, ако той се съгласи да се представи за Том Брадшоу. — Ема стана и добави: — И двамата ме отвращавате. Надявам се никога вече да не попадам на някой от вас.
И без да каже нищо повече, ядосано се изнесе от кабинета. Чекът остана на бюрото.
— Упорито момиче — отбеляза Гинзбърг. — Но съм сигурен, че след време ще успея да я убедя, че сме взели правилното решение.
— Уверен съм, Харолд — рече Джелкс, — че ще се справиш с този дребен инцидент с цялото умение и такт, така характерни за издателство като твоето.
— Благодаря за милия комплимент, Сефтън — каза Гинзбърг, докато ставаше от мястото си и вземаше чека. — Ще се погрижа мисис Клифтън да получи това — добави той и го прибра в портфейла си.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Харолд.
— Разбира се, че можеш, Сефтън. С нетърпение очаквам да се срещнем отново веднага щом договорът е готов.
— Ще бъде готов до края на седмицата, Харолд — каза Джелкс, докато излизаха заедно от кабинета. — Изненадан съм, че не сме правили бизнес досега.
— Така е — съгласи се Гинзбърг. — Но имам чувството, че това е само началото на едно дълго и плодоносно сътрудничество.
— Да се надяваме — отвърна Джелкс, когато стигнаха асансьора. — Ще ти се обадя веднага щом договорът бъде готов за подписване.
— Очаквам с нетърпение, Сефтън — каза Гинзбърг, стисна топло ръката му и влезе в кабината.
Когато асансьорът се спусна на партера, Гинзбърг излезе и първото, което видя, бе крачещата право към него Ема.
— Беше блестяща, мила моя — рече той. — Признавам, че за момент се зачудих дали малко не прекали с коментара за електрическия стол, но не. Правилно си го преценила.
Излязоха от сградата, хванати под ръка.
Ема прекара по-голямата част от следобеда в стаята си с първата тетрадка, в която Хари описваше времето преди да бъде пратен в Лейвънхам.
Докато прелистваше страниците и отново осъзнаваше, че той доброволно се е подложил на това, за да я освободи от всякакви задължения, които би могла да чувства към него, твърдо реши, че ако успее да открие отново този идиот, вече никога няма да го изпуска от поглед.
С благословията на мистър Гинзбърг тя се посвети изцяло на всеки аспект от издаването на преработеното издание на „Дневникът на един осъден“ — или първото издание, както винаги го наричаше. Присъстваше на редакторски срещи, обсъждаше обложката с шефа на художествения отдел, избра снимката за задната корица, написа кратка справка за Хари за вътрешната страна на обложката и дори участва в една търговска конференция.
Шест седмици по-късно кашоните с книги напуснаха печатницата, за да бъдат разпространени из книжарниците на цяла Америка с влакове, камиони и самолети.
В деня на премиерата Ема стоеше на тротоара пред „Дъбълдей“ и чакаше отварянето на книжарницата. Вечерта съобщи на Филис и на Алистър, че книгата била разграбена. В потвърждение на това само една седмица след излизането си „Дневникът на един осъден“ се появи в списъка на първите десет бестселъра в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“.
Журналисти и редактори от цялата страна отчаяно се опитваха да се доберат до Хари Клифтън и Макс Лойд, за да ги интервюират. Хари обаче не можеше да бъде открит в никое изправително заведение в Америка, а Лойд „не беше на разположение за коментар“, както се изрази „Таймс“. „Ню Йорк Нюз“ не бе толкова прозаичен и излезе със заглавие „Лойд се покри“.
В деня на премиерата от кабинета на Сефтън Джелкс излезе официално заявление, в което ясно се казваше, че кантората вече не представлява Макс Лойд. Макар че през следващите пет седмици „Дневникът на един осъден“ се изкачи на върха на класацията на „Ню Йорк Таймс“, Гинзбърг спази уговорката си с Джелкс и не публикува никакви откъси от по-ранната тетрадка.
Джелкс подписа договор, с който даваше на „Вайкинг“ изключителни права за публикуване на всички произведения на Ф. Скот Фицджералд за следващите петдесет години. Адвокатът смяташе, че е изпълнил своята част от уговорката и че след време историята ще омръзне на медиите и интересът им ще се насочи другаде. И може би щеше да се окаже прав, ако списание „Тайм“ не бе пуснало обширно интервю с наскоро пенсиониралия се детектив Карл Коловски от Полицейското управление на Ню Йорк.