— Ще дойда навреме — отвърна Ема. — Мога ли да оставя нещата си тук, за да разгледам града?
— Няма проблем — каза Рупърт. — Ще поръчам някой да натовари багажа ви в автобуса.
— Благодаря — каза Ема.
Тя се канеше да тръгне, когато той добави:
— Между другото, книгата страшно ми хареса. И едно предупреждение от мен — министърът иска да поговори с вас в самолета. Мисля, че е бил издател, преди да влезе в политиката.
— Как се казва? — попита Ема.
— Харолд Макмилан.
Ема си спомни един от мъдрите съвети на мистър Гинзбърг. Всички ще искат тази книга — беше й казал той. — Няма издател, който да не отвори вратите си пред вас, така че не се ласкайте лесно. Опитайте се да се свържете с Били Колинс и Алън Лейн от „Пенгуин“. Не беше споменал нищо за Харолд Макмилан.
— Е, значи ще се видим в автобуса към шест — каза Рупърт Харви и изчезна в навалицата.
Ема излезе от посолството, стигна до Масачузетс авеню и си погледна часовника. Имаше малко повече от два часа преди срещата с полковник Клевърдън. Спря едно такси.
— Накъде, мис?
— Искам да видя всичко, което има за виждане в този град — отвърна тя.
— С колко време разполагате? Две години?
— Не, само с два часа — отвърна Ема. — Затова да побързаме.
Таксито се понесе по улицата. Първа спирка: Белият дом, 15 минути. Капитолият — 20 минути. Обиколка на мемориалите Вашингтон, Джеферсън и Линкълн — 25 минути. Препускане през Националната галерия — още 25 минути. Накрая стигнаха до Смитсъновия институт, но до срещата оставаха само 30 минути, така че Ема успя да обиколи само първия етаж.
— А сега накъде, мис? — попита шофьорът, когато тя скочи обратно в таксито.
Ема погледна адреса върху писмото на полковник Клевърдън.
— Адамс стрийт три хиляди двайсет и две — отвърна тя. — Точно навреме.
Когато таксито спря пред голямата сграда от бял мрамор, която заемаше цял блок между две пресечки. Ема даде на шофьора последната си петдоларова банкнота. След срещата щеше да й се наложи да се връща пеша до посолството.
— Струваше си до последния цент — каза му тя.
Шофьорът докосна козирката на фуражката си и се ухили:
— Мислех си, че само американците правим такива обиколки.
Ема се качи по стъпалата, мина покрай двамата стражи, които гледаха право през нея, и влезе в сградата. Забеляза, че почти всички са облечени в различни оттенъци на жълто-кафявото, макар че малцина имаха бойни нашивки. Младата жена на рецепцията я насочи към стая 9197. Ема се присъедини към униформената маса, която вървеше към асансьорите. Когато излезе на деветия етаж, секретарката на полковник Клевърдън вече я чакаше.
— Полковникът в момента е на съвещание, но след няколко минути ще се срещне с вас — каза тя, докато вървяха по коридора.
Въведоха я в кабинета на полковника. След като седна, Ема се загледа в дебелата папка на бюрото. Запита се колко ли време ще трябва да чака, докато съдържанието й бъде разкрито, също като писмото на Мейзи върху камината и тетрадките на бюрото на Джелкс.
Отговорът бе двайсет минути. Когато вратата най-сетне се отвори, в стаята нахълта висок атлетичен мъж на годините на баща й, с пура в устата.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той, докато се ръкуваше с нея. — Просто часовете в денонощието май не стигат. — Седна зад бюрото и й се усмихна. — Джон Клевърдън. А вас бих ви познал навсякъде.
Ема го погледна изненадано.
— Вие сте точно такава, каквато ви е описал Хари в книгата си — обясни той. — Желаете ли кафе?
— Не, благодаря — отвърна Ема, като се мъчеше да не прозвучи нетърпеливо, докато поглеждаше към папката на бюрото на полковника.
— Дори не се налага да я отварям — каза той и започуква папката с пръст. — Повечето неща са написани от мен, така че мога да ви кажа всичко за Хари след излизането му от Лейвънхам. А сега, благодарение на дневниците му, всички знаем, че изобщо не е трябвало да влиза там. С нетърпение очаквам следващата книга, за да разбера какво е станало, преди да се озове в затвора.
— А аз с нетърпение очаквам да разбера какво се е случило с него, след като е излязъл от затвора — каза Ема с надеждата, че не е прекалено нетърпелива.
— Тогава да започваме по същество — рече полковникът и все пак отвори папката, за да си припомни. — Хари доброволно се включи в специалните части, които имам привилегията да командвам, в замяна на излежаването на присъдата си. Започна живота си във Въоръжените сили на САЩ като редови пехотинец, но неотдавна бе повишен и в момента е лейтенант. От няколко месеца действа в тила на противника. Работи с групи на съпротивата в окупирани страни и помага за предстоящия ни десант в Европа.