— Какъв друг списък?
— На всички платна, които е притежавал Гари Уинтроп, включително онези, които убийците са оставили.
— А, да, благодаря. Признателна съм ви.
В коридора Дейна прегледа списъците. Прочетеното я смути. Тя се запъти към „Кристис“, световноизвестната акционерска къща. Снегът се усилваше и тълпите бързаха да напазаруват за Коледа и да се върнат в топлите си домове и офиси.
Управителят на „Кристис“ веднага я позна.
— Божичко! Каква чест, госпожице Евънс. С какво можем да ви помогнем?
— Имам два списъка на картини — поясни тя. — Ще съм ви благодарна, ако някой ми каже колко струват.
— Разбира се. За нас ще е удоволствие. Насам, моля…
След два часа Дейна влезе в кабинета на Мат Бейкър и каза:
— Става нещо много странно.
— Пак ли се връщаме на теорията за заговора?
— Виж сам. — Тя му подаде по-дългия от двата списъка. — Това са всички произведения на изкуството, собственост на Гари Уинтроп. Току-що бях в „Кристис“ и поисках да оценят платната.
— Хей, тук има адски скъпи неща! Ван Гог, Халс, Матис, Моне, Пикасо, Мане. — Той вдигна поглед. — И?
— А сега виж този списък. — Дейна му даде листа с откраднатите картини.
Мат го прочете на глас.
— Камий Писаро, Мари Лоренсин, Пол Кле, Морис Ютрило, Анри Лебаск. Е?
— Цената на много от платната в пълния списък е над десет милиона — бавно отвърна Дейна. — Повечето от тези в краткия списък струват най-много двеста хиляди.
Мат Бейкър премигна.
— Крадците са взели по-евтините картини, така ли?
— Да. — Тя се наведе напред. — Мат, ако са били професионални крадци, щяха да вземат също парите и бижутата. Искали са да си помислим, че някой ги е наел да откраднат само по-ценните картини. Обаче според тези списъци те не са разбирали нищо от изкуство. Тогава защо всъщност са ги наели? Гари Уинтроп не е имал оръжие. Защо са го убили?
— Искаш да кажеш, че обирът е инсценировка и действителната им цел е била да го убият?
— Не се сещам за друго обяснение.
Мат тежко преглътна.
— Хайде да помислим. Да речем, че Тейлър Уинтроп наистина е имал враг и е бил убит — защо обаче да унищожават цялото му семейство?
— Не знам — каза Дейна. — Тъкмо това имам намерение да открия.
Доктор Арманд Дойч беше един от най-уважаваните психиатри във Вашингтон, внушителен седемдесетгодишен мъж с широко чело и проницателни сини очи.
— Благодаря, че ме приехте, докторе — каза Дейна. — Идвам по много важен въпрос.
— Да?
— Предполагам, че сте чели за нещастните случаи в семейство Уинтроп?
— Разбира се. Ужасна трагедия.
— Ами ако всъщност не става дума за съвпадение? — попита Дейна.
— Какво искате да кажете?
— Че са били убити.
— Семейство Уинтроп — убити? Малко вероятно, госпожице Евънс. Много малко вероятно.
— Но възможно.
— Какво ви кара да смятате така?
— Ами… просто интуиция — призна Дейна.
— Разбирам. Интуиция. — Доктор Дойч внимателно се вгледа в нея. — Гледах репортажите ви от Сараево. Вие сте блестяща журналистка.
— Благодаря.
Психиатърът опря лакти на бюрото, наведе се напред и впи очи в нейните.
— Значи съвсем доскоро сте били на бойното поле на една ужасна война. Нали?
— Да.
— И сте съобщавали за изнасилвания, убийства…
Дейна го слушаше напрегнато.
— Очевидно сте били подложени на силен стрес.
— Да.
— Кога се върнахте? Преди половин година?
— Преди три месеца.
Той кимна. Изглеждаше доволен.
— Това време не е достатъчно, за да свикнете с мирния живот, нали? Сигурно сънувате кошмари за ужасите, на които сте присъствали, и сега подсъзнанието ви си представя…
— Не съм параноичка, докторе — прекъсна го Дейна. — Не разполагам с доказателства, но имам основания да смятам, че семейство Уинтроп са били убити. Дойдох при вас, защото се надявах да ми помогнете.
— Да ви помогна ли? Как?
— Трябва ми мотив. Какъв мотив може да има човек, за да унищожи цяло семейство?
Доктор Дойч впери очи в нея и опря върховете на пръстите си един в друг.
— Има такива прецеденти, разбира се. Вендета… отмъщение. Италианската мафия избива цели фамилии. Възможно е да се касае за наркотици. Може да е отмъщение за някаква страшна трагедия, причинена от семейството. Или пък да го е извършил маниак, без рационален мотив…
— Този случай едва ли е такъв.
— Тогава естествено остава един от най-старите мотиви на света — парите.
Парите. Дейна вече бе мислила за това.
Уолтър Колкин, шеф на фирмата „Колкин, Тейлър & Андърсън“, беше семеен адвокат на Уинтропови от повече от двадесет и пет години. Бе възрастен човек с осакатено от артрит тяло, ала с все още остър ум.