Кемал ритна Рики в слабините и разби носа му с коляно. Шурна кръв. Той се наведе над превития си противник.
— Следващия път ще те убия.
Дейна шофираше колкото може по-бързо към прогимназията „Теодор Рузвелт“, като продължаваше да се чуди какво се е случило. „Каквото и да е, трябва да убедя Хенри да не изключва Кемал.“
Директорът я чакаше в кабинета си. Кемал седеше на стола срещу него.
— Какво се е случило?
— Синът ви счупи носа и скулата на едно от момчетата. Трябваше да го откарат в болница.
Дейна го погледна смаяно.
— Как… Как е успял? Кемал има само една ръка.
— Да — напрегнато отвърна Томас Хенри. — Но има два крака. Разбил е носа на момчето с коляно.
Кемал зяпаше тавана. Дейна се обърна към него.
— Как можа да направиш такова нещо?
Той сведе поглед.
— Лесна работа.
— Разбирате ли какво искам да кажа, госпожице Евънс? — попита директорът. — Цялото му поведение е… Не знам как да го нарека. Боя се, че повече не можем да правим компромиси. Съветвам ви да му потърсите по-подходящо училище.
— Господин Хенри — сериозно каза Дейна — Кемал не е побойник. Убедена съм, че е имал основателна причина. Не можете да…
— Вече взехме решение, госпожице Евънс — категорично я прекъсна директорът.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Добре. Ще му потърся училище, в което проявяват повече разбиране. Хайде, Кемал.
Момчето се изправи, гневно изгледа Хенри и я последва навън. Двамата мълчаливо напуснаха сградата. Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата и нямаше къде да остави Кемал. „Ще трябва да го взема с мен.“
— Добре, Кемал, какво се случи? — попита тя, когато се качиха в колата.
Нямаше начин да й признае какво е казал Рики Ъндърууд.
— Ужасно съжалявам. Аз бях виновен.
„Върха“ — помисли си Дейна.
Имението на Хъдсън обхващаше пет акра в скъп джорджтаунски квартал. Къщата, триетажна сграда от осемнадесети век, не се виждаше от улицата. Дългият частен път водеше точно до входа й.
Дейна спря колата отпред и погледна Кемал.
— Идваш с мен.
— Защо?
— Защото тук е студено. Хайде.
Тя се запъти към вратата и момчето неохотно я последва.
Дейна се обърна към него.
— Кемал, предстои ми много важен разговор. Дръж се любезно и кротко. Става ли?
— Става.
Тя натисна звънеца. Отвори им огромен мъж с приятно лице и униформа на иконом.
— Госпожица Евънс?
— Да.
— Аз съм Сизър. Господин Хъдсън ви очаква. — Той погледна Кемал, после отново Дейна. — Може ли да взема палтата ви? — Икономът ги пое и ги закачи в гардероба за гости. Кемал го зяпаше любопитно.
— Колко си висок?
— Кемал! Не бъди груб — укори го Дейна.
— А, няма нищо, госпожице Евънс. Свикнал съм.
— По-висок ли си от Майкъл Джордан? — попита Кемал.
— Боя се, че е така — усмихна се икономът. — Висок съм два метра и петнайсет сантиметра. Насам, моля.
Фоайето беше огромно. Продължиха по дълъг коридор със стари огледала и мраморни масички. На лавиците по стените бяха подредени изящни фигурки от династията Мин.
Сизър ги отведе в дневна с бледожълти стени и бяла дърворезба. Стаята бе мебелирана с удобни дивани, масички и столове с бледожълта копринена тапицерия.
Роджър Хъдсън и жена му Памела седяха край маса за игра на табла. Когато икономът представи гостите, те се изправиха.
Сенаторът беше шестдесетинагодишен, със строго лице, студени сиви очи и хладна усмивка. Поведението му излъчваше резервирана предпазливост.
Памела Хъдсън бе красива и малко по-млада от съпруга си. Изглеждаше топла, пряма и земна. Имаше пепеляворуса коса със сиви кичури, които не си беше направила труда да скрие.
— Извинете за закъснението — каза Дейна. — Аз съм Дейна Евънс. Това е синът ми Кемал.
— Аз съм Роджър Хъдсън. Това е жена ми Памела.
Дейна бе направила справка за него по Интернет. Баща му беше притежавал малка стоманолеярна, „Хъдсън Индъстрис“, и Роджър Хъдсън я бе превърнал в световен конгломерат. Той беше милиардер, бивш председател на парламентарната група на мнозинството в Сената, и по някое време бе оглавявал комисията за въоръжените сили. След оттеглянето му го бяха привлекли за политически съветник в Белия дом. Беше се оженил за Памела Донъли преди двадесет и пет години. Двамата бяха известни фигури във вашингтонското общество и играеха важна роля в политиката.
— Кемал, запознай се с господин и госпожа Хъдсън — каза Дейна. Тя се обърна към Роджър. — Извинете, че го доведох, но…
— Няма нищо — прекъсна я Памела Хъдсън.
— Знаем всичко за Кемал.
Дейна я погледна изненадано.