Дейна отиде направо в кабинета на заместник-директорката на прогимназията „Тодор Рузвелт“. Вера Костоф, измъчена наглед преждевременно побеляла петдесетинагодишна жена седеше на бюрото си. Кемал бе на стола срещу нея. Той беше на дванадесет, дребен за възрастта си, слаб и изпит, с рошава руса коса и упорито издадена брадичка. Десният му ръкав висеше празен.
Атмосферата в стаята бе потискаща.
— Добър ден, госпожо Костоф. Здравей, Кемал.
Момчето не вдигна поглед от земята.
— Какво се е случило? — попита Дейна.
— Вижте, госпожице Евънс. — Заместник-директорката й подаде един лист.
Дейна озадачено го погледна.
— Не… Не разбирам. Това са сръбски думи, нали?
— Точно така — напрегнато отвърна госпожа Костоф. — За нещастие на Кемал, аз случайно съм сръбкиня. Кемал използваше тези думи в училище. — Тя се изчерви. — Даже сръбските шофьори на камиони не говорят така, госпожице Евънс, и аз нямам намерение да ги слушам от устата на това момче. Кемал ме нарече „пизда“.2
— Пиз?…
— Знам, че е в страната съвсем отскоро, и се опитах да направя някои компромиси, но неговото… неговото поведение е непоносимо. Постоянно се бие и когато сутринта му се скарах, той… той ме обиди. Това преля чашата.
— Убедена съм, разбирате, че му е изключително трудно — тактично рече Дейна. — И…
— Както вече казах, аз правя компромиси, но търпението ми се изчерпа.
— Разбирам. — Дейна погледна Кемал.
Момчето продължаваше намусено да зяпа в земята.
— Надявам се, че това няма да се повтори — каза госпожа Костоф.
— Аз също. — Дейна се изправи.
— Ето, Вземете бележника му. — Заместник-директорката отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележника и й го подаде.
— Благодаря.
Докато се прибираха, Кемал мълчеше.
— Какво да правя с теб? — попита Дейна. — Защо постоянно се биеш и използваш такива думи?
— Не знаех, че е сръбкиня.
Когато се прибраха, Дейна каза:
— Трябва да се върна в студиото, Кемал. Нали ще се оправиш сам?
— Разбира се.
Дейна извади от чантата си бележника на момчето, разтвори го и стисна зъби. История — среден. Английски — среден. Естествознание — среден. Обществознание — слаб. Математика — отличен.
„О, Господи, какво да правя?“ — помисли си тя.
— По-късно ще поговорим за това. Закъснявам.
Кемал беше пълна загадка за нея. Когато бяха заедно, се държеше прекрасно, нежно и мило. През почивните дни Дейна и Джеф го водеха в Националния зоопарк, Националния музей на въздухоплаването и космонавтиката и центъра „Кенеди“. Запознаха го с пицата в „Том Том“, с мексиканската кухня — в „Мекстек“, и с южняшките пържени пилета — в „Джорджа Браунс“. Кемал обожаваше да е с тях.
Ала… когато Дейна трябваше да отиде на работа, той се превръщаше в друг човек. Ставаше, враждебен и сприхав. Икономките напускаха още на втория ден, а детегледачките разказваха ужасии за вечерите, прекарани с Кемал.
Джеф и Дейна се опитваха да разговарят с него, но без успех. „Може би има нужда от психолог“ — помисли си тя. Нямаше представа за страховете, които измъчваха момчето.
Течаха вечерните новини на УТН. До Дейна седяха нейният заместник Ричард Мелтън и Джеф Конърс.
— … Франция и Англия продължават спора за болестта „луда крава“ — казваше Дейна. — Чуйте Рене Лино от Реймс.
В контролната кабина режисьорката Анастасия Ман нареди:
— Видео.
На телевизионните екрани се появи сцена от Франция.
Вратата на студиото се отвори и към бюрото на водещите се приближиха двама мъже.
— Дейна — каза Том Хокинс, амбициозният млад продуцент на вечерните новини — познаваш Гари Уинтроп, нали?
— Разбира се.
На живо Гари Уинтроп изглеждаше още по-красив, отколкото на снимките. Бе четиридесетинагодишен, със светлосини очи, топла усмивка и невероятен чар.
— Радвам се, че се виждаме, Дейна. Благодаря за поканата.
— Аз съм ти признателна, че я прие.
Дейна се озърна. Десетина секретарки внезапно бяха намерили основателни причини да се появят в студиото. Е, Гари Уинтроп трябваше да е свикнал с това, весело си помисли тя.
— Твоето интервю е след няколко минути. Ела да седнеш до мен. Това е Ричард Мелтън. — Двамата мъже се ръкуваха. — Познаваш Джеф Конърс, нали?
— Естествено. Би трябвало да си на терена, Джеф, вместо да коментираш мача.
— Ще ми се да можех — мрачно отвърна Джеф.
Репортажът от Франция свърши и започна реклама. Гари Уинтроп се настани зад бюрото.
От контролната кабина се разнесе гласът на Анастасия Ман: