По високоговорителите се разнесе гласът на стюардесата:
— След няколко минути ще кацнем в Аспен. Моля, затегнете коланите и върнете облегалките във вертикално положение.
Дейна се съсредоточи върху онова, което я очакваше.
Елиот Кромуел влезе в кабинета на Мат Бейкър.
— Разбрах, че довечера Дейна няма да води новините.
— Точно така. Тя е в Аспен.
— Значи продължава разследването си, така ли?
— Да.
— Дръж ме в течение.
— Ясно. — „Наистина проявява интерес към Дейна“ — помисли си Мат, докато Кромуел излизаше.
Дейна тръгна към гишето за автомобили под наем. На терминала доктор Карл Рамси тъкмо казваше на служителя:
— Но аз запазих кола преди седмица.
— Знам, доктор Рамси, но се боя, че се е получило объркване. Нямаме свободна кола. Има автобуси или пък мога да ви повикам такси…
— Не искам — прекъсна го докторът и гневно се отдалечи.
Дейна влезе във фоайето и се приближи до гишето.
— Имам резервация — каза тя. — Дейна Евънс.
Служителят се усмихна.
— Да, госпожице Евънс. Очаквахме ви. — Той й даде да подпише формуляра, после й протегна ключовете. — Бял лексъс. На паркинга е.
— Благодаря. Бихте ли ми казали как да стигна до хотел „Литъл Нел“?
— Няма как да не го забележите. Той е точно в центъра на града. Дюрант Авеню шестстотин седемдесет и пет. Сигурен съм, че ще ви хареса.
— Още веднъж ви благодаря.
Служителят я проследи с поглед до изхода.
Какво ставаше, по дяволите?
Сгушен в подножието на живописната планина Аспен, хотел „Литъл Нел“ беше построен в елегантен алпийски стил. Във фоайето имаше камина, в която през зимата постоянно бумтеше весел огън. Огромните прозорци гледаха към заснежените върхове на Скалистите планини. Гости в ски-екипи си почиваха на диваните и големите фотьойли. Дейна се огледа и си помисли: „На Джеф щеше да му хареса тук. Може би някой ден ще дойдем заедно…“
— Случайно да знаете къде е домът на Тейлър Уинтроп? — след като се регистрира на рецепцията, попита тя служителя.
Той я изгледа странно.
— Домът на Тейлър Уинтроп ли? Вече го няма. Изгоря до основи.
— Знам. Просто исках да видя…
— Сега там има само пепелище, но щом искате да го видите, идете в долината Кънъндръм Крик. На десетина километра оттук.
— Благодаря. Бихте ли повикали някой да качи багажа ми в стаята?
— Разбира се, госпожице Евънс.
Дейна излезе и се качи в колата.
Имението на Тейлър Уинтроп в долината Кънъндръм Крик бе сред горски резерват. Къщата беше едноетажна, от местен камък и секвоя, вдигната край голямо езеро и поток. Гледката бе великолепна и сред цялата тази красота бяха пръснати останките от къщата, в която бяха загинали двама души.
Дейна се разходи наоколо и си представи какво е било преди. Сградата трябва да бе имала много врати и прозорци. И все пак Тейлър Уинтроп и жена му не бяха успели да избягат. „Май трябва да отида в противопожарната охрана.“
В противопожарния участък я посрещна тридесетинагодишен мъж, висок, загорял и атлетичен. „Сигурно живее по ски-пистите“ — помисли си тя.
— Какво обичате?
— Четох за пожара в дома на Тейлър Уинтроп и историята ме заинтригува — отвърна Дейна.
— Да. Това беше преди година. Навярно най-големият пожар в този град.
Даже въпросът да му се бе сторил странен, мъжът не го прояви.
— Стана през нощта. Получихме сигнала в три. Колите ни стигнаха на мястото в три и петнайсет, но вече беше късно. Къщата гореше като факел. Не знаехме дали вътре има някой, докато не угасихме пожара и не открихме двата трупа.
— Имате ли представа как е избухнал пожарът?
— О, да. От повреда в електрическата инсталация.
— Каква повреда?
— Не знаем точно, но предния ден са повикали електротехник да я поправи.
— Но не знаете каква е била повредата, така ли?
— Мисля, че е имало проблем с противопожарната алармена система.
Дейна се опита да си придаде небрежен вид.
— Електротехникът, който е отишъл да я поправи… случайно да знаете името му?
— Не. В полицията би трябвало да знаят.
— Благодаря.
Той я погледна любопитно.
— Защо се интересувате от този случай?
— Пиша статия за пожари в зимни курорти из цялата страна — сериозно отвърна Дейна.