— Боя се, че грешите. Не правя никакво разследване.
Мъжът я погледна скептично.
— Чух…
— Подготвяме предаване за световните ски-курорти. Джуно е само едно от местата, които ще представим.
— Разбирам. Извинявайте, че ви обезпокоих.
Дейна го проследи с поглед. „Откъде знае какво правя тук?“
Тя се обади в „Джуно Емпайър“.
— Ало, търся един от репортерите ви, Николос Върдън… Нямате такъв служител? Ясно. Благодаря ви.
Събирането на багажа й отне само десет минути. „Трябва да се махна оттук и да намеря друго място.“ — Дейна внезапно си спомни нещо. — „Питате за «Коузи Лог», нашия пансион, нали? Имате късмет. Останала ни е свободна стая.“ Тя слезе във, фоайето да провери. Служителят й начерта схема на пътя до пансиона.
Мъжът в подземието на държавната сграда наблюдаваше дигиталната карта на компютърния екран.
— Обектът напуска центъра на града и се насочва на запад — съобщи той.
Пансионът „Коузи Лог“, красива едноетажна сграда от дървени трупи в местен стил, се намираше на половин час от центъра на Джуно. Дейна позвъни на вратата. Отвори й привлекателна бодра жена на тридесетина години.
— Здравейте. Какво ще обичате?
— Случайно се запознах със съпруга ви и той спомена, че имате свободна стая.
— Така е. Аз съм Джуди Боулър.
— Дейна Евънс.
— Заповядайте.
Дейна влезе и се огледа. Пансионът се състоеше от голяма удобна дневна с каменна камина, трапезария и две спални с бани.
— Аз готвя — каза Джуди Боулър. — И се справям доста добре.
Дейна се усмихна.
— Нямам търпение да дойде време за вечеря.
Джуди я заведе в стаята и тя разопакова багажа си.
Дейна отново се върна в града. Влезе в бара на „Клиф Хауз“ и си поръча скоч. Всички служители изглеждаха загорели и бодри. „Естествено.“
— Чудесно време — каза тя на русия барман.
— Да. Точно за ски.
— Често ли карате?
Той се усмихна.
— Винаги, когато съм свободен.
— Струва ми се прекалено опасно — въздъхна Дейна. — Преди няколко месеца тук загина една моя приятелка.
Барманът остави чашата, която лъскаше.
— Наистина ли?
— Да. Джули Уинтроп.
Лицето му помръкна.
— Тя често идваше тук. Симпатична жена.
Дейна се наведе към него.
— Чух, че не било нещастен случай.
Очите му се разшириха.
— Какво искате да кажете?
— Чух, че била убита.
— Убита ли? — скептично попита той. — Невъзможно. Било е нещастен случай.
Двадесет минути по-късно Дейна разговаряше с бармана на хотел „Проспектър“.
— Чудесно време.
— Много подходящо за ски — отвърна той.
Дейна поклати глава.
— Струва ми се прекалено опасно. Преди няколко месеца тук загина една моя приятелка. Може да я познавате, Джули Уинтроп.
— А, естествено. Харесваше ми. Искам да кажа, не се надуваше като някои хора. Държеше си се съвсем нормално.
— Чух, че не било нещастен случай.
Изражението на бармана се промени и той сниши глас.
— Убеден съм в това, по дяволите!
Сърцето на Дейна се разтуптя.
— Нима?
— Абсолютно. — Барманът заговорнически прошепна: — Ония скапани марсианци…
Намираше се на върха на планината и леденият вятър брулеше лицето й. Погледна към долината и се опита да прецени дали да се върне, когато внезапно усети, че някой я блъска изотзад, и полетя надолу по склона към огромно дърво. Точно преди да се разбие в него, се събуди с вик.
Седна на леглото. Цялата трепереше. „Така ли са убили Джули Уинтроп? Кой я е блъснал?“
Елиот Кромуел губеше търпение.
— Мат, кога ще се върне Джеф Конърс, по дяволите? Трябва ни.
— Скоро. Поддържам връзка с него.
— Ами Дейна?
— Тя е в Аляска, Елиот. Защо?
— Предпочитам да е тук. Рейтингът на вечерните ни новини е спаднал.
Мат Бейкър го погледна и се зачуди дали това е истинската причина за загрижеността му.
На сутринта Дейна се облече и отиде в града.
Докато чакаше на летището да обявят полета й, забеляза, че в един от ъглите седи мъж, който от време на време хвърля поглед към нея. Стори й се странно познат. Носеше тъмносив костюм и й напомняше за някого. И внезапно се сети. Друг мъж на летището в Аспен. Също в тъмносив костюм. Ала приликата не се ограничаваше до дрехите. Имаше нещо в поведението им. И двамата излъчваха неприятна арогантност. Този я наблюдаваше едва ли не презрително. Дейна потръпна.
След като Дейна се качи на самолета, мъжът поговори по клетъчния си телефон и напусна летището.
Глава 15
Вкъщи Дейна завари прекрасна елхичка — госпожа Дейли я бе купила и вече я беше украсила.
— Вижте тази топка — гордо каза тя. — Кемал я направи.