Вкъщи Дейна завари прекрасна елхичка — госпожа Дейли я бе купила и вече я беше украсила.
— Вижте тази топка — гордо каза тя. — Кемал я направи.
Наемателят на съседния апартамент гледаше сцената по телевизора си.
Дейна я целуна по бузата.
— Обичам ви, госпожо Дейли.
Детегледачката се изчерви.
— О, какъв шум за нищо!
— Къде е Кемал?
— В стаята си. Има две съобщения за вас, госпожице Евънс. Трябва да се обадите на госпожа Хъдсън. Оставих номера на тоалетката ви. Търси ви и майка ви.
— Благодаря.
Дейна влезе в кабинета. Кемал седеше пред компютъра.
Той вдигна глава.
— Хей, върна ли се?
— Върнах се.
— Страхотно. Надявах се да си дойдеш за Коледа.
Дейна го прегърна.
— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснала празниците. Как я караш?
— Супер.
„Чудесно.“
— Харесва ли ти госпожа Дейли?
— Тя е върхът.
Дейна се усмихна.
— Знам. Трябва да се обадя по телефона. Веднага се връщам.
„Първо лошата новина — помисли си тя и набра номера на майка си. Не се бяха чували от инцидента в Уестпорт. — Как може да се омъжи за такъв човек?“ Телефонът иззвъня няколко пъти, после прозвуча гласът на майка й:
— В момента не сме си вкъщи, но ако оставите съобщение, ще ви потърсим. Изчакайте сигнала.
— Весела Коледа, мамо. — Дейна затвори.
После се обади на Памела.
— Дейна, ужасно се радвам, че се върна! — възкликна Памела Хъдсън. — Чухме по новините, че Джеф отсъства, но утре с Роджър сме поканили няколко души на коледна вечеря и искаме двамата с Кемал да ни дойдете на гости. Моля те, не ми казвай, че имаш други планове.
— Нямам — отвърна Дейна. — С удоволствие ще дойдем. Благодаря ти, Памела.
— Прекрасно. Ще ви чакаме в пет часа. Без официално облекло. — Тя замълча за миг. — Как вървят нещата?
— Не знам — призна Дейна. — Не съм сигурна, че изобщо вървят.
— Е, за известно време забрави за всичко. Почини си. Утре ще се видим.
На вратата ги посрещна Сизър. Щом видя Дейна, лицето му грейна.
— Госпожице Евънс! Много се радвам да ви видя. — Той се усмихна на Кемал. — А също и господин Кемал.
— Здрасти, Сизър — поздрави го момчето.
Дейна подаде на иконома пакет в пъстра обвивка.
— Весела Коледа, Сизър.
— Не знам какво да… — Той заекна. — Аз не… Много сте мила, госпожице Евънс!
Гигантът се изчерви. Дейна му подаде още два пакета.
— А това е за господин и госпожа Хъдсън.
— Да, госпожице Евънс. Ще ги оставя под елхата. Те са в дневната. — Сизър ги поведе по коридора.
— Ето ви най-после! — посрещна ги Памела. — Радвам се, че успяхте да дойдете.
— Ние също — увери я Дейна.
Памела погледна дясната ръка на Кемал.
— Дейна, Кемал има… Това е прекрасно!
Дейна се усмихна.
— Нали? Благодарение на моя шеф. Невероятен човек. Мисля, че това промени целия живот на Кемал.
— Нямам думи да изразя колко се радвам.
— Аз също, Кемал — каза Роджър.
— Благодаря, господин Хъдсън.
Сенаторът се обърна към Дейна.
— Преди да пристигнат другите гости искам да поговорим за малко. Нали си спомняте какво споменах предишния път? Че Тейлър Уинтроп казал на приятелите си, че се оттегля от обществения живот и после станал посланик в Русия?
— Да. Предполагам, че президентът е настоял да…
— И аз така смятах. Но изглежда, че всъщност Уинтроп е настоял президентът да го назначи за посланик. Въпросът е защо.
Другите гости започнаха да пристигат. На вечерята присъстваха само още дванадесет души и атмосферата бе топла и празнична.
След десерта всички отидоха в дневната. Пред камината се издигаше висока елха. Имаше подаръци за всички, но Кемал получи лъвския пай: компютърни игри, ролери, пуловер, ръкавици и видеокасети.
Времето мина бързо. След напрежението през последните няколко дни на Дейна й бе невероятно приятно да е сред такива мили хора. „Иска ми се Джеф да беше тук.“
Дейна седеше на бюрото на водещата и очакваше началото на новините в единадесет часа. До нея бе Ричард Мелтън. Мори Фалстийн заместваше Джеф. Дейна се опитваше да не мисли за това.
— Много ми липсваше — каза й Ричард Мелтън.
Тя се усмихна.
— Благодаря, Ричард. И ти ми липсваше.
— Доста дълго отсъства. Всичко наред ли е?
— Да.
— Хайде после да идем да похапнем заедно.
— Първо трябва да видя как е Кемал.
— Можем да се срещнем някъде.
„Трябва да се срещнем някъде другаде. Струва ми се, че ме следят. В секцията за птици в зоопарка.“
— Говори се, че разследваш нещо голямо — продължи Мелтън. — Искаш ли да ми разкажеш?
— Още няма нищо за разказване, Ричард.