— Добър вечер.
— А, вие сте американка?
— Да.
— Много американци посещават Дюселдорф. Красив град.
— И аз така съм чувала. — „И семейството му загинало в пожар.“
— За пръв път ли отивате там?
— Да. — „Възможно ли е да е съвпадение?“
— Дюселдорф наистина е много красив. Разделен е на две части от река Рейн. По-старата е на десния бряг…
„Щефан Мюлер може да ми каже повече за Дитер Зандер.“
— … а модерната — на левия. Пет моста свързват двете части. — Херман Фридрих се наведе към нея. — При приятели ли ще гостувате?
„Всичко си застава на мястото.“
— Ако сте сама, познавам…
— Какво? А, не, там ще се срещна с мъжа си.
Усмивката на Херман Фридрих угасна.
— Gut. Er ist ein glücklicher Mann.21
Пред дюселдорфското международно летище се точеше върволица от таксита. Дейна взе едно до „Брайденбахер Хоф“ в центъра на града, елегантен стар хотел с разкошно фоайе.
— Очаквахме ви, госпожице Евънс — каза служителят на рецепцията. — Добре дошли в Дюселдорф.
— Добре заварили. — Дейна подписа формуляра.
Той вдигна телефонната слушалка.
— Der Raum sollte betriebsbereit sein. Hast.22 — Служителят се обърна към Дейна. — Много се извинявам, Fräulein, стаята ви още не е готова. Моля, изчакайте в ресторанта като наша гостенка и аз ще ви повикам веднага щом камериерката свърши с чистенето.
Тя кимна.
— Ще ви придружа до ресторанта.
В стаята на Дейна двама специалисти по електроника монтираха камера в стенния часовник.
Тридесет минути по-късно Дейна разопаковаше багажа си. После се обади на Щефан Мюлер.
— Пристигнах, Щефан.
— Дейна! Не вярвах, че наистина ще дойдеш. Какви са плановете ти за вечеря?
— Надявах се да ме поканиш.
— Разбира се. Ще идем в „Им Шифхен“. В осем часа?
— Отлично.
Дейна тъкмо излизаше от стаята, когато иззвъня клетъчният й телефон. Тя припряно го извади от чантата си.
— Ало?
— Здравей, мила. Как си?
— Добре съм, Джеф.
— Къде си?
— В Германия. В Дюселдорф. Струва ми се, че най-после попаднах на следа.
— Внимавай, Дейна. Господи, колко ми се иска да съм с теб.
„И на мен.“
— Как е Рейчъл?
— Химиотерапията я изтощава. Много й е тежко.
— Ще се… — Тя не успя да довърши въпроса си.
— Още е рано да се каже. Ако химиотерапията даде резултат, има голяма вероятност за подобрение.
— Джеф, предай й, че й съчувствам.
— Непременно. Мога ли да направя нещо за теб?
— Благодаря, добре съм.
— Утре пак ще ти се обадя. Просто исках да ти кажа, че те обичам, скъпа.
— И аз те обичам, Джеф. Дочуване.
— Дочуване.
Рейчъл излезе от спалнята си. Носеше халат и пантофи. На главата си бе увила хавлия.
— Как е Дейна?
— Добре е, Рейчъл. Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.
— Тя много те обича.
— И аз много я обичам.
Рейчъл се приближи до него.
— И ние се обичахме, нали, Джеф? Какво се случи с нас?
Той сви рамене.
— Живот. Пътищата ни се разделиха.
— Бях прекалено заета с кариерата си. — Рейчъл се мъчеше да сдържи сълзите си. — Е, повече няма да имам такава възможност.
Джеф я прегърна през раменете.
— Ще се оправиш, Рейчъл. Химиотерапията ще подейства.
— Да. Благодаря ти, че остана с мен, скъпи. Сама нямаше да го понеса. Не знам какво щях да правя без теб.
Той нямаше какво да й отговори.
„Им Шифхен“ беше елегантен ресторант в модерната част на Дюселдорф. Когато видя Дейна, Щефан Мюлер се усмихна.
— Дейна! Mein Gott. Не съм те виждал от Сараево.
— Мина цяла вечност, нали?
— Какво правиш тук? За фестивала ли идваш?
— Не. Помолиха ме да поразпитам за един човек, Щефан. — Сервитьорът се приближи до масата и те си поръчаха напитки.
— Как се казва?
— Дитер Зандер. Чувал ли си за него?
Щефан Мюлер кимна.
— Всички са чували за него. Страхотен чешит. Около него се вдигна голям скандал. Той е милиардер, но направи грешката да измами акционерите си и го пипнаха. Щяха да му друснат двайсет години, обаче Зандер използва връзките си и се размина с три. Твърди, че бил невинен.
Дейна го наблюдаваше внимателно.
— Наистина ли е невинен?
— Кой знае? На процеса заяви, че Тейлър Уинтроп бил инсценирал всичко и му отмъкнал милиони долари. Според Дитер Зандер Тейлър му предложил партньорство в цинков рудник за милиарди, използвал го като подставено лице и Зандер продал акции за милиони долари. Но се оказало, че няма никакъв цинк. Уинтроп задържал парите, а Зандер опрал пешкира.
— Обаче съдиите не са му повярвали, така ли?