Трябваше й цял ден, за да си уреди среща с Марсел Фалкон.
Когато най-после я въведоха в кабинета му, той каза:
— Съгласих се да ви приема, защото съм ваш почитател, mademoiselle. Репортажите ви от бойната зона бяха много смели.
— Благодаря.
Марсел Фалкон беше внушителен мъж, едър, с волево лице и проницателни сини очи.
— Седнете, моля. С какво мога да ви помогна?
— Исках да попитам за сина ви.
— А, да — тъжно въздъхна той. — Габриел беше прекрасно момче.
— Човекът, който го е блъснал…
— Шофьорът.
Дейна го погледна удивено.
„Внимателно помислете преди да ми отговорите. Някога казвали ли сте на Марсел Фалкон, че Тейлър Уинтроп е отговорен за смъртта на сина му?“
„Естествено. Веднага щом научих, че Уинтроп е мъртъв.“
„Какво ви отговори Марсел Фалкон?“
„Точните му думи бяха: «Дано цялото му семейство гори заедно с него в ада.»“
— Господин Фалкон, вие сте били в НАТО по едно и също време с Тейлър Уинтроп. — Дейна наблюдаваше лицето му и следеше дори за най-малката промяна на изражението му. То си остана същото.
— Да. Познавахме се — спокойно отвърна той.
„И само толкова? — зачуди се Дейна. «Да. Познавахме се.» — Какво крие Фалкон?“
— Бих искала да поговоря със съпругата ви, ако…
— Съпругата ми в момента е на почивка.
„Жена му получи нервен срив. Сега е в един санаториум в Кан.“
Дейна се обади на Мат от хотелската си стая.
— Кога се прибираш, Дейна?
— Трябва да проверя още нещо, Мат. Шофьорът на Тейлър Уинтроп в Брюксел ми каза, че Уинтроп говорел за някакъв таен руски план, който не искал да прекъсва. Ще се опитам да открия за какво е говорел. Трябва да се срещна с бизнес-партньорите му в Москва.
— Добре. Но Кромуел иска колкото може по-скоро да се върнеш в студиото. Тим Дрю е наш кореспондент в Москва. Ще му се обадя да те посрещне.
— Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.
— Дейна?
— Да?
— Няма значение. Дочуване.
„Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.“
„Дейна?“
„Да?“
„Няма значение. Дочуване.“
Записът свърши.
Дейна се обади вкъщи.
— Добър вечер, госпожо Дейли. Или по-точно, добър ден.
— Госпожице Евънс! Радвам се да ви чуя.
— Как вървят нещата при вас?
— Чудесно.
— Как е Кемал? Има ли някакви проблеми?
— Абсолютно никакви. Само му липсвате.
— И той ми липсва. Ще ми го дадете ли?
— В момента си подремва. Да го събудя ли?
— Подремва ли? — изненада се Дейна. — Когато онзи ден се обадих, пак спеше.
— Да. Прибира се уморен от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.
— Разбирам… Е, тогава му предайте, че го обичам. Утре пак ще се обадя. Кажете му, че ще му донеса мечка от Русия.
— Мечка ли? Божичко! Ужасно ще се зарадва!
Следващият й разговор бе с Роджър Хъдсън.
— Извинявай, че те безпокоя, Роджър, но имам нужда от услуга.
— Стига да мога да ти помогна.
— Заминавам за Москва и искам да се срещна с Едуард Харди, нашия посланик в Русия. Надявах се, че го познаваш.
— Познавам го.
— В момента съм в Париж. Ще съм ти много благодарна, ако ми пратиш по факса препоръчително писмо.
— Ще направя нещо повече. Ще му се обадя и ще му кажа да те очаква.
— Много ти благодаря, Роджър.
Беше новогодишната нощ. Дейна си спомни, че на този ден трябваше да се ожени. „Скоро каза си тя. — Скоро.“ После си облече палтото и излезе.
— Такси, госпожице Евънс? — попита я портиерът.
— Не, благодаря. — Нямаше къде да отиде. Жан-Пол Юбер щеше да празнува в провинцията със семейството си. „Човек не бива да е сам в този град“ — реши Дейна.
Закрачи пеш, като се опитваше да не мисли за Джеф и Рейчъл. Опитваше се изобщо да не мисли. Стигна до отворената врата на малка черква и импулсивно влезе. Студената тишина я изпълни с покой. Тя седна и се помоли.
В полунощ, докато Дейна се разхождаше по улиците, Париж избухна в какофония от шум и конфети. Тя се зачуди какво прави Джеф. „Може би се люби с Рейчъл? Не ми се обади. Как може да е забравил, че тази нощ е толкова специална за нас?“
Клетъчният й телефон, който бе изпаднал от чантата й на пода до тоалетката в хотелската й стая, звънеше.
Дейна се прибра в „Плаза Атене“ в три през нощта. Качи се в стаята си, съблече се и си легна. Първо баща й, а сега и Джеф. Изглежда, й беше писано всички мъже в живота й да я изоставят. „Няма да се самосъжалявам. Голяма работа, че днес щях да се женя. О, Джеф, защо не ми се обаждаш?“