По лицето й се стичаха сълзи.
Глава 19
Полетът до Москва със „Сабина Еърлайнс“ продължи три часа и половина. Дейна забеляза, че повечето пътници носят топли дрехи. По лавиците над седалките имаше кожени палта, шапки и шалове.
„Трябваше да се облека по-дебело — помисли си тя. — Е, няма да остана в Москва повече от ден-два.“
Думите на Антонио Персико продължаваха да не й дават покой. „Уинтроп беше като побъркан. Постоянно повтаряше «Руският план трябва да продължи. Стигнахме прекалено далеч, за да се откажем.»“
Какъв бе този план? Какво си беше дошло на мястото? Скоро след това президентът го бе назначил за посланик в Москва.
„Колкото повече информация събирам, толкова по-странно изглежда всичко.“
За нейна изненада московското международно летище Шереметиево II гъмжеше от туристи. „Кой нормален човек би дошъл в Русия през зимата?“ — зачуди се тя.
Докато чакаше багажа си, забеляза, че наблизо стои мъж, който скришом я наблюдава. Сърцето й се разтуптя. „Знаели са, че идвам. Но откъде?“
Той се приближи към нея.
— Дейна Евънс? — Говореше със силен славянски акцент.
— Да…
Непознатият широко се усмихна.
— Аз ваш горещ почитател! Постоянно гледам ви по телевизия!
Дейна облекчено въздъхна.
— А, да. Благодаря.
— Дали ще ми прави честта да ми дава автограф?
— Разбира се.
Мъжът й подаде един лист и каза:
— Ох, къде ми е химикалката…
— Аз имам. — Тя извади новата си златна писалка и се подписа.
— Спасибо! Спасибо!
Когато Дейна понечи да прибере писалката в чантата си, някой я блъсна и писалката падна на пода. Тя се наведе и я вдигна. Капачето се бе разцепило.
„Е, ще може да се залепи“ — помисли си Дейна, после го погледна по-внимателно. От цепнатината се подаваше тънка жичка. Озадачена, тя я изтегли и видя микропредавателя. „Ето как ме следят! Но кой?“ Спомни си текста на картичката: „Скъпа Дейна, приятно пътуване. Бандата.“
Бясна, Дейна изтръгна жичката, хвърли я на земята и я стъпка.
В една усамотена лаборатория сигналният маркер на картата внезапно изчезна.
— Мамка му!
— Дейна?
Тя се обърна. Пред нея стоеше московският кореспондент на УТН.
— Аз съм Тим Дрю. Извинявай, че закъснях. Движението тук е кошмарно.
Тим Дрю беше висок и червенокос, с топла усмивка.
— Колата ми е навън. Мат ми каза, че идваш само за един-два дни.
— Точно така.
Взеха багажа й и излязоха от терминала.
Пътуването в Москва бе като сцена от „Доктор Живаго“. Струваше й се, че целият град е повит с наметало от чисто бял сняг.
— Вълшебно е! — възкликна тя. — Откога си тук?
— От две години.
— Харесва ли ти?
— Страшничко е. Никой не знае какво да очаква от Владимир Путин. Лудите управляват лудницата. — Той наби спирачки, за да не блъсне неколцина разсеяни пешеходци. — Запазил съм ти стая в хотел „Севастопол“.
— Как е там?
— Типичен хотел на „Интурист“. Можеш да си сигурна, че някой на етажа ще те държи под око.
По улиците беше пълно с хора, увити в кожи. Тим Дрю хвърли поглед към Дейна.
— Не е зле да си вземеш по-топли дрехи, иначе ще замръзнеш.
— Ще се оправя. Утре или вдругиден си заминавам.
Пред тях бяха Червеният площад и Кремъл. Самият Кремъл се издигаше на хълм на левия бряг на Москва река.
— Боже мой, внушително е! — каза Дейна.
— Да. Ако тези стени можеха да говорят, щеше да чуеш страшни писъци. — Той продължи: — Това е една от най-известните сгради на света. Намира се на северния бряг и…
Тя престана да го слуша. „Ами ако Антонио Персико ме е излъгал? Ами ако си измисля, че Тейлър Уинтроп е прегазил момчето? В такъв случай лъже и за руския план.“
— Входът за туристи е на западната стена…
„Но тогава защо Тейлър Уинтроп толкова е настоявал да дойде в Русия? Посланическият пост едва ли е означавал много за него.“
— Тук векове наред се е съсредоточавала властта в Русия — продължаваше обясненията си Тим Дрю.
„Всичко си дойде на мястото.“
„Трябва да открия какво е искал да каже.“
Спряха пред огромен хотел.
— Пристигнахме — каза Тим Дрю.
— Благодаря, Тим. — Тя слезе от колата и потръпна от студения въздух.
— Ти влизай — извика й Тим. — Аз ще донеса багажа. Между другото, ако си свободна, каня те на вечеря.
— Много ти благодаря.
— Има един частен клуб със страхотна кухня. Мисля, че ще ти хареса.
— Чудесно.
Фоайето на хотел „Севастопол“ бе голямо, пищно украсено и пълно с народ. На рецепция та работеха неколцина служители. Дейна се при ближи до един от тях и каза: