— Може да не четат каквото трябва — сухо отвърна Дейна.
— Възможно е. В момента страната е в преход между комунизъм и капитализъм и нито една от системите не действа. Сферата на услугите е ужасна, цените са надути и има адски висока престъпност. — Той я погледна. — Надявам се, че това не ти действа потискащо.
— Не. Кажи ми, Тим, познаваше ли Тейлър Уинтроп?
— Няколко пъти съм го интервюирал.
— Чувал ли си за някакъв голям проект, в който е участвал?
— Уинтроп участваше в много проекти. В крал на краищата, той беше посланик.
— Не говоря за това. Имам предвид нещо друго. Нещо много сложно — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?
— Не се сещам за нищо такова.
— Уинтроп поддържаше ли много контакти?
— С руските си партньори, предполагам. Можеш да поговориш с тях.
— Ясно.
Сервитьорът им донесе сметката. Тим Дрю я прегледа и плати.
— Носиш ли оръжие? — попита той, когато излязоха на улицата.
Дейна го погледна изненадано.
— Не, разбира се. Защо?
— Тук е Москва. — Той я погледна. — Ела да те заведа на едно място.
Взеха такси и след пет минути спряха пред магазин за оръжие и слязоха от колата.
Дейна надникна в магазина.
— Не искам пистолет.
— Знам. Просто ела с мен. — Лавиците бяха пълни с всевъзможни видове оръжие.
Тя се огледа.
— Всеки ли може да си купи оръжие тук?
— Само трябва да има пари.
Продавачът измърмори нещо на руски. Тим му каза какво иска.
— Да. — Руснакът бръкна под щанда и извади малък черен цилиндър.
— Какво е това? — попита Дейна.
— Сълзотворен газ. Просто натискаш бутона и на престъпника му става прекалено зле, за да ти обръща внимание.
— Но аз не…
— Довери ми се. Вземи го. — Дрю й подаде флакона, плати и излязоха. — Искаш ли да идем и московски нощен клуб?
— Звучи интересно.
— Чудесно. Да вървим.
Пищният нощен клуб на Тверская беше пълен с добре облечени руснаци, които вечеряха, пиеха и танцуваха.
— Тук като че ли няма икономически проблеми — отбеляза Дейна.
— Просто не пускат просяците вътре.
В два през нощта Дейна се върна в хотела. Беше ужасно уморена. На бюрото в коридора седеше жена, която записваше движението на гостите.
Когато влезе в стаята си, Дейна погледна през прозореца. Снегът тихо се сипеше.
„Утре ще открия онова, за което дойдох“ — помисли си тя.
Ревът на реактивните двигатели бе толкова мощен, че самолетът сякаш щеше да се блъсне в сградата. Мъжът рязко се изправи от бюрото, взе бинокъла си и се приближи до прозореца. Самолетът бързо се спускаше към малкото летище. Освен пистите всичко наоколо беше покрито със сняг. Зима в Сибир.
— Китайците пристигат първи — каза той на помощника си. Думите му не изискваха отговор. — Съобщиха ми, че нашият приятел Лин Уон няма да се появи повече. Когато след последната ни среща се върнал с празни ръце, не го посрещнали много радостно. Жалко. Беше свестен човек.
В небето проблеснаха светлините на друг самолет. Мъжът не знаеше откъде идва и след кацането му насочи мощния си бинокъл към хората, които слизаха на пистата. Някои от тих не правеха опит да скрият оръжията си. — Палестинците.
Разнесе се грохотът на трети самолет. „Още дванайсет — помисли си той. — Утрешният търг ще е най-големият досега. Нищо не бива да се обърка.“
Поверително. ДО ВСИЧКИ ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ. СЛЕД ПРОЧИТАНЕ НЕЗАБАВНО ДА СЕ УНИЩОЖИ.
ПРОДЪЛЖЕТЕ НАБЛЮДЕНИЕТО НА ОБЕКТА. ДОКЛАДВАЙТЕ ЗА ДЕЙСТВИЯТА МУ И БЪДЕТЕ ГОТОВИ ЗА ЕВЕНТУАЛНОТО МУ ЕЛИМИНИРАНЕ.
Глава 20
На сутринта Дейна се обади на Тим Дрю.
— Говори ли пак с посланик Харди? — попита той.
— Не. Струва ми се, че го обидих. Тим, трябва да си поговоря с теб.
— Добре. Вземи такси и ме чакай в „Боярски клуб“ на Театрални проезд номер четиринайсет.
— Къде? Няма да го…
— Шофьорът ще го знае. Избери по-очукана кола.
— Добре.
Дейна излезе от хотела и леденият вятър забрули лицето й. Радваше се, че е облякла новото си червено вълнено палто. Електронният термометър на сградата оттатък улицата показваше двадесет и девет градуса под нулата.
Пред хотела чакаше лъскаво ново такси. Тя отстъпи назад и изчака да го вземат. Следващата кола изглеждаше стара. Дейна се качи. Шофьорът въпросително я погледна в огледалото.