Дейна се усмихна към камерата.
— Добър вечер. Аз съм Дейна Евънс.
— Аз съм Ричард Мелтън.
— Тази вечер започваме новините с ужасна трагедия в Малайзия…
„Тук ми е мястото — помисли си Дейна. — Не ми е работа да тичам по света и да разследвам несъществуващи заговори.“
Емисията продължи. Когато Дейна се прибра, Кемал спеше. Тя пожела лека нощ на госпожа Дейли и си легна, но мисълта за писмото я измъчваше.
„Имам информацията, която ви трябва. Направих резервация на ваше име в хотел «Союз» в Москва. Незабавно елате. Не казвайте на никого.“
„Това е капан. Ще съм глупачка, ако се върна в Москва — мислеше си Дейна. — Ами ако е истина? Кой би си правил толкова труд? И защо?
Писмото може да е само от Борис Жданов. Ами ако знае нещо?“
Остана будна цялата нощ.
На сутринта се обади на Роджър Хъдсън и му разказа за писмото.
— Боже мой! Не знам какво да те посъветвам — възбудено отвърна той. — Може би това означава, че някой е готов да каже истината за смъртта на семейство Уинтроп.
— Знам.
— Опасно е, Дейна. Нещо не ми харесва.
— Ако не отида, никога няма да научим истината.
Сенаторът се поколеба, после каза:
— Права си.
— Ще внимавам, но трябва да отида.
— Добре — неохотно рече Роджър Хъдсън. — Но ме дръж в течение.
— Обещавам, Роджър.
Във вторник Дейна си купи двупосочен билет за Москва. Надяваше се, че няма да отсъства дълго. Остави съобщение на Мат, за да му обясни какво става.
Когато се прибра, каза на госпожа Дейли:
— Пак се налага да замина. Грижете се за Кемал.
— Не се безпокойте, госпожице Евънс. Всичко ще бъде наред.
Наемателят на съседния апартамент се извърна от телевизора и бързо се обади по телефона.
„Дали не допускам грешка? — докато се качваше на самолета на «Аерофлот», си помисли Дейна. — Може да е капан. Но ако отговорът е в Москва, ще го открия.“
Когато на другата сутрин самолетът кацна на вече познатото летище Шереметиево II, Дейна си взе багажа и излезе от терминала. Навън виеше снежна виелица. Дълга опашка чакаше за таксита. Тя застана на ледения вятър и се сгуши в топлото си палто. Четиридесет и пет минути по-късно най-после дойде нейният ред, но някакъв едър мъж се опита да я избута.
— Нет! — твърдо заяви Дейна. — Това е моето такси. — И се качи.
— Да? — каза шофьорът.
— Хотел „Союз“.
Той се обърна да я погледне и попита на завален английски:
— Сигурна ли сте, че искате да отидете там?
— Защо? — озадачи се Дейна. — Какво искате да кажете?
— Този хотел не е за вас.
„Сигурна ли съм? Вече е късно да се отказвам.“
Шофьорът чакаше отговора й.
— Да… Сигурна съм.
Той сви рамене, превключи на скорост и потегли.
„Ами ако в хотела няма резервация на мое име? Ами ако всичко това е глупава шега?“
Хотел „Союз“ се намираше на Левобережная улица, работнически квартал в предградията на Москва.
— Да ви изчакам ли? — попита шофьорът.
Дейна се поколеба само за миг.
— Не. — Плати му, слезе от колата и леденият вятър я тласна към малкото запуснато фоайе. Възрастната жена, която четеше списание на рецепцията, я погледна изненадано.
— Да?
— Имам резервация. Дейна Евънс. — Дейна затаи дъх.
Жената бавно кимна.
— Дейна Евънс, да. — Подаде й ключа. — Стая четиристотин и две, на четвъртия етаж.
— Къде да се регистрирам?
— Няма нужда да се регистрирате. Платете сега. За една нощ.
Дейна отново се уплаши. Руски хотел, в който чужденците не се регистрират? Нещо не беше наред.
— Петстотин рубли — каза жената.
— Ще трябва да обменя пари. По-късно ще ви платя.
— Не. Сега. Ще взема долари.
— Добре. — Дейна бръкна в чантата си и извади няколко банкноти.
Жената кимна, протегна ръка и взе половината.
„С тези пари мога да купя целия хотел.“ Дейна се огледа.
— Къде е асансьорът?
— Няма асансьор.
— О. — Очевидно не можеше да става и дума за пиколо. Тя взе сака си и се заизкачва по стълбището.
Стаята се оказа по-ужасна, отколкото очакваше, малка и мръсна, със скъсани завеси и неоправено легло. Как щеше да се свърже с нея Борис? „Това може и да е капан — помисли си Дейна, — но защо някой би си правил целия този труд?“
Седна на ръба на леглото и погледна през мръсния прозорец към оживената улица.
„Каква съм глупачка. Може да вися тук дни наред и нищо…“
На вратата тихо се почука. Дейна дълбоко си пое дъх и се изправи. Или щеше да реши загадката, или щеше да разбере, че няма никаква загадка. Тя отвори. В коридора нямаше никого. На пода лежеше плик. Дейна го вдигна и го отнесе в стаята. Отвори го. Вътре пишеше: „Изложба на постиженията на народното стопанство, 21:00“.