— Боя се, че не разбирам каква връзка…
— Когато Русия беше истинска свръхсила, ние създавахме повече оръжия дори от Съединените щати. И сега ги искат десетки страни. Те струват милиарди долари.
— Господин Жданов, всичко това ми е ясно, но…
— Нищо не ви е ясно.
Дейна го погледна озадачено.
Жданов внимателно подбра следващите си думи.
— Чували ли сте за Красноярск двайсет и шест?
Тя поклати глава.
— Не.
— Не съм изненадан. Няма го на никоя карта и хората, които живеят там, официално не съществуват.
— За какво говорите?
— Ще видите. Утре ще ви заведа там. Ще се чакаме в същото кафене по обяд. — Той хвана ръката й и силно я стисна. — Не казвайте на никого за това. — Болеше я. — Разбирате ли ме?
— Да.
— Тогава до утре.
По обяд Дейна влезе в малкото кафене в парка, седна в същото сепаре и зачака. Мина половин час, а Жданов го нямаше. „Сега пък какво се е случило?“ — тревожно се питаше тя.
— Добрый день. — Той стоеше до сепарето. — Елате. Отиваме на пазар.
— На пазар ли? — удиви се Дейна.
— Елате!
Тя го последва.
— Какво ще купуваме?
— Нещо за вас.
— Нямам нужда…
Взеха такси до един универсален магазин.
— Насам — каза Жданов.
Влязоха и той я заведе на щанд с предизвикателно дамско бельо. Дейна се огледа.
— Какво правим тук?
— Ще се преоблечете.
Към тях се приближи продавачка и Жданов бързо размени с нея няколко думи на руски. Тя кимна и след малко се върна с розова минипола и ниско изрязана блузка.
— Да — одобрително каза Жданов и се обърна към Дейна. — Облечете тези дрехи.
— Не! Какво…
— Трябва.
— Защо?
— Ще видите.
„Този човек е сексманиак — помисли си Дейна. — В какво се забърках, по дяволите?“ Жданов я наблюдаваше.
— Е?
Тя дълбоко си пое дъх.
— Добре. — Когато излезе от малката съблекалня, Дейна се погледна в огледалото и ахна. — Приличам на проститутка.
— Не още. Имате нужда от грим.
— Вижте какво…
— Елате.
Продавачката прибра дрехите й в книжна торбичка. Дейна облече вълненото си палто и двамата напуснаха щанда. Хората по пътя я заглеждаха и мъжете й се подхилваха. Един работник й намигна.
— Тук!
Бяха пред козметичен салон. Саша Жданов влезе. Дейна се поколеба, но го последва.
Той размени няколко думи с козметичката, която му показа яркочервено червило и кутийка руж. Той кимна и се обърна към Дейна.
— Сложете си този грим. Колкото може повече.
— Не, благодаря — категорично заяви тя. — Не знам каква игра си мислите, че играете, но аз няма да участвам в нея. Вече…
Очите му се впиха в нейните.
— Уверявам ви, че това не е игра, госпожице Евънс. Красноярск двайсет и шест е закрит град. Аз съм един от малцината избрани, които имат достъп до него. В много редки случаи ни позволяват да си водим проститутки. Това е единственият начин да ви преведа през охраната. Плюс кашон първокласна водка. Е? Съгласна ли сте?
„Закрит град? Охрана?“
— Да — неохотно отстъпи Дейна.
Глава 22
На летището ги очакваше военен самолет. Дейна се изненада, когато видя, че те са единствените пътници.
— Къде отиваме? — попита тя.
Саша Жданов мрачно се усмихна.
— В Сибир.
„Сибир.“ Стомахът й се сви.
Полетът продължи четири часа. Дейна се опита да завърже разговор с надеждата, че ще успее да получи представа с какво й предстои да се сблъска, ала Жданов й даваше само едносрични отговори.
Когато кацнаха на малко летище насред пустошта, на замръзналата писта ги чакаше „Лада 2110“.
— Мястото, където отиваме… далече ли е? — попита Дейна. „И ще се върна ли някога?“
— Не. Трябва да сме много внимателни.
Последва кратко пътуване до нещо, което приличаше на малка гара. На перона стояха шестима дебело облечени войници.
Когато Дейна и Жданов се приближиха към тях, единият я посочи и се подсмихна.
— Щастливец!
— Красиво момиче!
Жданов се ухили и каза нещо на руски. Войниците избухнаха в смях.
„Не искам да зная какво си говорят“ — помисли си Дейна.
Качиха се на влака. Дейна се чувстваше пообъркана отвсякога. „Къде може да отива влак насред пустата замръзнала тундра?“ Температурата в купето бе под нулата.
След няколко минути влязоха в ярко осветен тунел. На сантиметри от двете им страни се издигаше здрава скала. Дейна имаше чувството, че сънува.
Тя се обърна към Жданов.
— Ще ми кажете ли къде отиваме?
Влакът рязко спря.
— Пристигнахме.
Слязоха и се запътиха към странна бетонна сграда, заградена с два реда бодлива тел. Наоколо патрулираха въоръжени войници. Когато Жданов наближи портала, те отдадоха чест.