— Хвани ме за ръка, целуни ме и се усмихни — прошепна Жданов на Дейна.
Тя се подчини.
Порталът се отвори и двамата влязоха вътре ръка за ръка. Войниците завистливо гледаха Жданов. За огромно удивление на Дейна, сградата, в която влязоха, се оказа асансьорна шахта.
— Къде отиваме? — отново попита тя, когато започнаха да се спускат.
— Под планината. — Асансьорът бързо увеличаваше скоростта си.
— На каква дълбочина?
— Сто и осемдесет метра.
— На сто и осемдесет метра под планината? Защо? Какво има долу?
— Ще видите.
След няколко минути скоростта започна да намалява. Накрая асансьорът спря и вратата автоматично се отвори.
— Стигнахме — каза Жданов.
„Но къде?“
Излязоха от кабината. Бяха направили не повече от двадесет крачки, когато Дейна смаяно се закова на място. Пред нея се простираше улица в модерен град, с магазини, ресторанти и театри. По тротоарите вървяха мъже и жени и тя внезапно забеляза, че никой не носи палто. Стана й топло. Дейна се обърна към Жданов.
— Наистина ли сме под планината?
— Да.
— Но… — Тя отново погледна невероятния град. — Не разбирам. Какво е това място?
— Казах ви. Красноярск двайсет и шест.
— Да не е някакво бомбоубежище?
— Тъкмо обратното — загадъчно отвърна той и я погледна напрегнато. — За вас щеше да е по-добре да не знаете онова, което ще ви кажа. Знаете ли нещо за плутония?
— Не много.
— Плутоният е горивото за ядрените бойни глави, ключовата съставка в атомното оръжие. В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний. Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти. Преди получаваха възможно най-добрата храна, дрехи и жилища. Но им е наложено едно ограничение.
— Да?
— Трябва да се съгласят никога да не напускат това място.
— Искате да кажете…
— Не могат да излизат навън. Никога. Трябва напълно да се откъснат от света.
Дейна погледна към хората, които вървяха по топлите улици. Това не можеше да е истина.
— Къде правят плутония?
— Ще ви покажа. — Приближаваше трамвай. — Елате. — Жданов се качи и Дейна го последва. Скоро навлязоха в лабиринт от слабо осветени тунели.
Тя се замисли за невероятната работа и дългите години, отишли за построяването на този град. След няколко минути трамваят спря. Намираха се на входа на огромна, ярко осветена лаборатория.
— Тук слизаме.
Дейна тръгна след Жданов. В гигантската пещера имаше три реактора. Работеше само един от тях, около него забързано сновяха техници.
— Машините в тази зала могат да дават достатъчно плутоний за производството на една атомна бомба на всеки три дни — каза Жданов. — Този реактор все още бълва половин тон годишно, което стига за сто бомби. В съседния склад има плутоний за милиарди долари.
— Щом имате толкова много плутоний — попита Дейна, — защо произвеждате още?
— Вие американците наричате това „параграф двайсет и две“ — сухо отвърна Жданов. — Не могат да изключат реактора, защото снабдява с енергия града. Ако го спрат, хората ще замръзнат.
— Ужасно. Ако…
— Почакайте. Онова, което ще ви кажа, е още по-страшно. Поради състоянието на руската икономика вече няма пари за учените и специалистите, които работят тук. Не са им плащали от месеци. Красивите домове, които им дадоха преди години, сега се рушат и няма средства за ремонтирането им. Изчезнаха всички луксозни стоки. Виждате ли парадокса? Количеството складиран тук плутоний струва много милиарди долари, но хората, които са го създали, започват да гладуват.
— И смятате, че е възможно да продават част от плутония на други страни, така ли? — бавно попита Дейна.
Той кимна.
— Преди Тейлър Уинтроп да стане посланик в Русия, негови приятели му разказали за Красноярск двайсет и шест и му предложили сделка. След като разговарял с неколцина от учените, които се чувствали предадени от родината си, Уинтроп се съгласил. Обаче имаше много проблеми и се наложи да чака, докато всичко си дойде на мястото.
„Беше като побъркан. Каза нещо от рода на «Всичко си дойде на мястото.»“ Дейна се задъха.
— Скоро след това назначиха Тейлър Уинтроп за посланик. Двамата с партньора му установиха връзка с учените и започнаха да продават плутоний на десетки страни, сред които Либия, Ирак, Пакистан, Северна Корея и Китай.
„Най-после всичко си идва на мястото! Тейлър Уинтроп е имал нужда от посланическия пост само защото е трябвало да контролира операцията.“
— Беше лесно — продължи Жданов, — защото количество плутоний с големината на топка за тенис е достатъчно за създаването на ядрена бомба. Тейлър Уинтроп и неговият партньор правеха милиарди долари. Двамата въртяха нещата много хитро и никой не подозираше нищо. Русия се превърна в разграден двор — горчиво каза Жданов. — Тук можете да си купите атомни бомби, танкове, изтребители и ракетни системи.