— Дейна?
— Роджър, слава Богу, че те открих!
— Какво има? Добре ли си? Къде си?
— В Москва. Разбрах защо са убили Тейлър Уинтроп и семейството му.
— Какво?! Господи, как…
— Ще ти обясня всичко, когато се видим. Роджър, много се извинявам, че пак те безпокоя, но имам проблем. Един високопоставен руснак иска да избяга в Америка. Казва се Саша Жданов. Животът му тук е в опасност. Той знае какво се е случило с Уинтроп. Трябва да го измъкнем, при това бързо! Можеш ли да ми помогнеш?
— Нито ти, нито аз не бива да се замесваме в такова нещо, Дейна.
— Трябва да рискуваме. Нямаме друг избор. Прекалено е важно.
— Това не ми харесва, Дейна.
— Съжалявам, че забърквам и теб, но няма към кого другиго да се обърна.
— По дяволите, аз… — Сенаторът замълча за миг. — Добре. Най-доброто решение е да го заведеш в американското посолство. Там ще е в безопасност, докато измислим как да го изведем от Русия.
— Той не иска да отиде в посолството. Не им вярва.
— Няма друг начин. Ще се обадя по секретна линия на посланика и ще му кажа да осигури закрила на Жданов. Къде е той?
— Чака ме в комплекс „Чайка“. Отседнал е при една своя приятелка.
— Добре. Вземи го и веднага го заведи в посолството. Не спирайте никъде по пътя.
Дейна изпита огромно облекчение.
— Благодаря ти, Роджър. Много ти благодаря.
— Внимавай, Дейна.
— Ще внимавам.
— Дочува не.
„Благодаря ти, Роджър. Много ти благодаря.“
„Внимавай, Дейна.“
„Ще внимавам.“
„Дочуване.“
Записът свърши.
В седем и половина Дейна излезе от хотел „Союз“. Леденият вятър я връхлетя. Тя плътно се уви в палтото си, ала студът продължи да я пронизва до костите. Повървя малко пеш, за да се увери, че не я следят. На първия оживен уличен ъгъл взе такси и даде на шофьора адреса на Жданов. След петнадесет минути таксито спря пред грозен жилищен блок.
— Да ви изчакам ли?
— Не. — Жданов навярно разполагаше с кола.
Дейна извади няколко долара от чантата си и ги подаде на шофьора. Той изсумтя и ги взе.
Във входа на блока нямаше никого. Тя погледна листчето в ръката си и се качи по стълбището на втория етаж.
Вратата на апартамента бе открехната. Дейна се напрегна, предпазливо я побутна и пристъпи вътре. Наоколо цареше пълен мрак.
— Господин Жданов?… — Тя зачака. Не получи отговор. — Господин Жданов? — Тежка тишина. Дейна влезе в спалнята, препъна се и падна на пода върху нещо меко и влажно. Изпълнена с отвращение, побърза да се изправи и опипом потърси електрическия ключ. Натисна го и лампата светна. Ръцете й бяха покрити с кръв. На пода лежеше Саша Жданов. Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.
Дейна изпищя и вдигна поглед. На леглото имаше още един труп: жена на средна възраст със завързана на главата найлонова торбичка.
Тя се втурна навън и изтича надолу по стълбището.
Мъжът стоеше до прозореца на един от апартаментите в отсрещния блок и зареждаше автомат със заглушител и мощен оптичен мерник. Движеше се с лекотата и спокойствието на професионалист. Задачата беше проста. Жената всеки момент трябваше да излезе от блока. Той си представи паниката й, когато бе открила двата трупа. Сега идваше и нейният ред.
Вратата на отсрещния блок рязко се отвори и той вдигна автомата. През мерника видя лицето на Дейна, която отчаяно се оглеждаше в опит да реши накъде да тръгне. Мъжът се прицели и плавно натисна спусъка.
В този момент пред блока спря автобус и куршумите се забиха в покрива му, като откъснаха част от него. Снайперистът смаяно погледна надолу. Обектът беше невредим. От автобуса с уплашени викове се заизсипваха хора. Той разбра, че трябва да се измъква. Жената тичаше по улицата. „Голяма работа. Другите ще се погрижат за нея.“
Виеше леден вятър, ала Дейна изобщо не го забелязваше. На две преки от блока на Жданов стигна до един хотел и се втурна във фоайето.
— Телефон?
Мъжът на рецепцията погледна окървавените й ръце и се отдръпна.
— Телефон! — извика Дейна.
Служителят нервно посочи кабината в ъгъла и тя бързо влезе вътре. Извади от чантата си телефонна карта и с треперещи пръсти набра централата.
— Искам да поръчам разговор с Америка. — Даде номера на Роджър Хъдсън и зачака. След цяла вечност чу гласа на Сизър.
— Домът на семейство Хъдсън.
— Сизър! Трябва да приказвам с господин Хъдсън — задавено рече тя.
— Госпожице Евънс?
— Бързо, Сизър, бързо!
След малко се обади Роджър.
— Дейна?
— Роджър! — По лицето й се стичаха сълзи. — Той е… той е мъртъв. Убили са го заедно с приятелката му.
— Какво? Боже мой, Дейна! Не знам какво… Ранена ли си?