— О, да, има няколко изхода.
„Безполезно е — помисли си тя. — Сигурно са завардили всичките.“ Този път нямаше да избяга.
Забеляза една клиентка в оръфано зелено палто, която разглеждаше шаловете на стъклената витрина, и се приближи към нея.
— Красиви са, нали?
Жената се усмихна.
— Да.
Мъжете отвън ги наблюдаваха.
— Палтото ви ми харесва — каза Дейна. — Това е любимият ми цвят.
— Боя се, че тая дрипа скоро ще се разпадне. Вашето е много красиво.
Двамата мъже продължаваха да ги следят.
— Адски е студено — оплака се единият. — Ще ми се по-бързо да свършваме.
Другият кимна.
— Тя няма да успее… — Той замълча, когато видя двете жени да разменят палтата си. После се ухили. — Господи, виж я как се опитва да се измъкне. Сменят си палтата. Тъпа женска!
Жените изчезнаха за миг зад рафтовете с дрехи.
— Обектът се преоблече в зелено палто… — съобщи по радиостанцията единият от мъжете. — Чакайте. Насочва се към четвърти изход. Хванете я там.
На четвърти изход чакаха други двама мъже.
— Виждаме я — минута по-късно каза единият. — Докарайте колата.
Тя излезе на улицата, плътно се уви в зеленото си палто и започна да се отдалечава. Двамата тръгнаха след нея. Когато жената стигна на ъгъла и понечи да спре такси, те я сграбчиха за ръцете.
— Не ти трябва такси. Приготвили сме ти страхотна кола.
На лицето й се изписа смаяно изражение.
— Кои сте вие? За какво говорите?
Единият я зяпна.
— Ти не си Дейна Евънс!
— Разбира се, че не съм.
Мъжете се спогледаха, пуснаха я и се затичаха обратно.
— Объркахме обекта! Объркахме обекта! Чувате ли ме?
Когато другите се втурнаха в магазина, Дейна беше изчезнала.
Бе попаднала в някакъв кошмар, във враждебен свят с неизвестни врагове, които се опитваха да я убият. Мяташе се в паяжина от ужас, почти парализирана от страх. Когато слезе от таксито, закрачи бързо, като се мъчеше да не тича, за да не привлича вниманието към себе си. Нямаше представа къде отива. Накрая стигна до магазин с надпис ФАНТАСТИЧЕН СВЯТ: ДРЕХИ ЗА ВСЯКАКВИ СЛУЧАИ и импулсивно влезе вътре. Озова се сред всевъзможни костюми, перуки и гримове.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
„Да. Повикайте полиция. Кажете им, че някой се опитва да ме убие.“
— Госпожице?
— Хм… да. Търся руса перука.
— Насам, моля.
Минута по-късно Дейна стоеше срещу русия си образ в огледалото.
— Човек направо не може да ви познае с нея. „Надявам се.“
Дейна излезе от магазина и отново спря такси.
— Към летище „О’Хеър“. — „Трябва да отида при Кемал.“
Телефонът иззвъня и Рейчъл го вдигна.
— Ало?… Доктор Янг? Резултатите от последните изследвания?
Лицето й внезапно се напрегна.
— Можете да ми кажете по телефона. Един момент. — Тя погледна Джеф, дълбоко си пое дъх и отнесе телефона в спалнята. — Слушам ви, докторе.
Последва мълчание, което продължи цели три минути. Обезпокоен, Джеф вече се канеше да влезе при нея, когато Рейчъл се появи на прага. Лицето й сияеше.
— Новата терапия е подействала! — задъхано рече тя.
— Слава Богу! Това е чудесно, Рейчъл!
— Той иска да остана тук още няколко седмици, но кризата е преминала.
— Ще излезем да го отпразнуваме. Аз ще остана при теб, докато…
— Не.
— Какво „не“?
— Вече нямам нужда от теб, Джеф.
— Знам, радвам се, че ние…
— Не разбираш. Искам да си тръгнеш.
Той изненадано я погледна.
— Защо?
— Миличък. Не искам да наранявам чувствата ти, но сега мога да се върна на работа. Това е моят живот. Ще се обадя да проверя с какво мога да се заема. Чувствах се като в капан тук с теб. Благодаря ти, че ми помогна, Джеф. Наистина съм ти признателна. Но е време да се сбогуваме. Сигурна съм, че липсваш на Дейна. Моля те, просто си иди, скъпи.
Джеф помълча малко, после кимна.
— Добре.
Той влезе в спалнята и започна да си събира багажа. След двадесет минути, когато излезе с куфара си, Рейчъл разговаряше по телефона.
— … и се върнах в реалния свят, Бети. Ще мога да дойда на работа след няколко седмици… Знам. Прекрасно, нали?
Джеф я чакаше да се сбогуват. Рейчъл му махна с ръка да тръгва и продължи да приказва.
— Ще ти кажа какво искам… намери ми снимки някъде в тропиците…
Той излезе и затвори вратата. Рейчъл бавно остави слушалката да се изплъзне от пръстите й и отиде до прозореца, за да види как единствената й любов напуска живота й.
Думите на доктор Янг продължаваха да кънтят в ушите й. „Съжалявам, госпожице Стивънс, но имам лоша новина. Лечението не е подействало… Ракът е дал метастази… Прекалено се е разпространил. Боя се, че е фатално… може би още един-два месеца…“