— Буспирон. Успокоително средство. Бял кристал, разтворим във вода.
— Как действа?
— Това е релаксант. Има успокоителен ефект. Разбира се, ако го предозирате, може да предизвика сънливост и умора.
„Той спи. Да го събудя ли?“ „Момчето се прибира уморено от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.“
Това обясняваше всичко. И всъщност Памела Хъдсън й беше пратила госпожа Дейли.
„А аз оставих Кемал в ръцете на тази кучка“ — помисли си Дейна. Стомахът й се сви.
— Благодаря ти, Кокина.
— Няма нищо, госпожице Евънс.
Тя отново излезе на улицата. Към нея се приближиха двама мъже.
— Госпожице Евънс, може ли да поговорим за мом…
Дейна се завъртя и побегна. Мъжете се втурнаха по петите й. Тя стигна до кръстовището. В средата имаше полицай, който регулираше натовареното движение.
— Хей! Върнете се, госпожице!
Дейна продължаваше да тича към него.
— Чувате ли ме? Върнете се!
Преследвачите й спряха на ъгъла.
— Глуха ли сте? — извика полицаят.
— Млъкни! — Тя силно го зашлеви през лицето.
Разгневеният полицай я хвана за ръката и я задърпа към тротоара, като в движение говореше по радиостанцията си.
— Пратете патрулна кола.
Двамата мъже се спогледаха, неуверени какво да правят.
Дейна им се усмихна. Разнесе се вой на приближаваща се сирена и няколко секунди по-късно пред тях спря полицейски автомобил.
Мъжете безпомощно я проследиха с поглед, докато полицаите я настаняваха на задната седалка.
— Имам право на един телефонен разговор, нали? — каза в участъка Дейна.
— Да — отвърна сержантът и й подаде телефона.
Мъжът държеше Кемал за яката и го влачеше към лимузината, която чакаше до тротоара със запален двигател.
— Пуснете ме! Пуснете ме, моля ви се!
— Млъквай, хлапе!
Наблизо минаваха четирима униформени морски пехотинци.
— Не искам да дойда на уличката с вас — извика Кемал.
— Какво? — озадачи се мъжът.
— Моля ви, не ме водете на уличката. — Момчето се обърна към морските пехотинци. — Той иска да ми даде пет долара, за да отида с него на задната уличка.
Войниците спряха.
— Извратен мръсник…
Мъжът заотстъпва.
— Не, не. Един момент. Вие не разбирате…
— Всичко разбираме, приятел — прекъсна го един от пехотинците. — Веднага пусни детето. — Те го заобиколиха. Мъжът вдигна ръце, за да се защити, и Кемал бързо се измъкна.
На ъгъла спря момче с велосипед и отиде да занесе някаква доставка в една от къщите. Кемал скочи на седалката и светкавично отпраши.
Вратата на килията на Дейна се отвори.
— Свободна сте, госпожице Евънс. Пускаме ви под гаранция.
„Мат! — радостно си помисли тя. — Веднага се е отзовал на обаждането ми.“
Когато наближи изхода, Дейна се закова на място. Там стоеше един от преследвачите й.
Той се усмихна.
— Свободна си, малката. Да вървим. — Мъжът здраво я стисна за ръката и я задърпа към улицата. Ала когато излязоха от участъка, смаяно спря. Отпред ги чакаше телевизионен екип от УТН.
— Погледни насам, Дейна…
— Дейна, вярно ли е, че си зашлевила полицай?
— Ще ни разкажеш ли какво се случи?
— Той тормозеше ли те?
— Ще повдигнеш ли обвинение?
Мъжът заотстъпва, като криеше лицето си.
— Какво става? — извика след него Дейна. — Не искате да ви снимат ли?
Той се затича.
До нея се приближи Мат Бейкър.
— Да се махаме оттук.
Седяха в кабинета на Мат Бейкър в сградата на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“. През последния половин час Елиот Кромуел, Мат Бейкър и Аби Ласман ужасено бяха слушали разказа на Дейна.
— … и ФУП е замесено. Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да се откажа от разследването.
— Поразен съм — каза Елиот Кромуел. — Как е възможно Тейлър Уинтроп да е заблудил всички? Трябва да съобщим в Белия дом. Нека те се обадят в главната прокуратура и ФБР.
— Елиот — отвърна Дейна, — засега разполагаме само с моята дума срещу тази на Роджър Хъдсън. Защо мислиш, че ще ни повярват?
— Никакви доказателства ли нямаме? — попита Аби Ласман.
— Братът на Саша Жданов е жив. Сигурна съм, че той ще даде показания.
Мат Бейкър дълбоко си пое дъх и с възхищение погледна Дейна.
— Явно никога не се отказваш.
— Мат, какво да правим с Кемал? Не знам къде да го търся.
— Не се безпокой. Ще го открием. Междувременно трябва да те скрием някъде, където никой няма да те намери.
— Можеш да дойдеш у нас — предложи Аби Ласман. — На никого няма да му хрумне да те търси там.
— Благодаря ти. — Дейна се обърна към Мат. — Кемал…
— Ще се обадим във ФБР. Ще пратя шофьор да те закара у Аби. Вече всичко е в нашите ръце, Дейна. Не се тревожи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.